Франк Хърбърт - Дюна

В мислите на Пол нахлуха имена, всяко придружено от снимка, запечатано в съзнанието от мнемоничния пулс на книгата: сагуаро, магарешки бодил, финикови палми, пясъчна върбинка, вечерна безстъблена иглика, гигантски кактус, тамянов храст, димно дърво, креозотов храст… лисица-ловец, пустинен ястреб и кенгурова мишка…

Имена и снимки, имена и снимки от човешкото земно минало. Много от тях вече не се срещаха никъде другаде освен тук, на Аракис.

Толкова много нови неща трябваше да научи — за подправката.

И за пясъчните червеи.

В съседната стая се затвори врата. Пол чу стъпките на майка си да заглъхват по посока на коридора. Знаеше, че д-р Юи ще си намери нещо за четене и ще остане в другата стая.

Ето сега беше моментът да отиде на обиколка.

Пол се измъкна от леглото си и се отправи към шкафа за книги, който водеше към килера. Той се спря заради някакъв шум зад гърба си и се обърна. Украсената с резба дъска на кревата тъкмо падаше надолу, точно върху мястото, където той бе лежал. Пол замръзна и това, че остана неподвижен, му спаси живота.

Иззад дъската се измъкна малък ловец преследвач¤, не по-дълъг от пет сантиметра. Пол веднага го позна — широко използуваното смъртоносно оръжие, за което всяко дете от кралски род научаваше още в ранна възраст. То представляваше дебнещо плячката си късче метал, насочвано от нечии ръка и око, намиращи се наблизо. Ловецът можеше да се забие в движеща се плът и по нервните канали да си проправи път до най-близкия жизнен орган.

Ловецът преследвач се повдигна и залюля из стаята, после се върна.

В мислите на Пол проблесна това, което знаеше за него — за ограниченията на ловеца преследвач: сгъстеното му суспенсорно поле изкривяваше зрението на окото на неговия оператор. При положение, че в стаята освен мъжделивата светлина нямаше нищо друго, което да осветява мишената му, операторът щеше да разчита на движението, на всяка движеща се цел. Защитно поле върху леглото. Лазестрелите¤ биха ги поразили, но лазестрелите струваха скъпо и бе всеизвестно, че са капризни за поддържане — а и винаги съществуваше опасност от взрив, ако лазерният лъч мине през горещо защитно поле. Атреидите разчитаха на своето лично защитно поле и на своята съобразителност.

Сега Пол стоеше като вцепенен. Той знаеше, че разполага само със своята съобразителност, за да посрещне тази заплаха.

Ловецът преследвач се повдигна още половин метър нагоре. Той се носеше напред и назад на прокрадващата се през щорите на прозорците светлина, претърсваше стаята във всички посоки.

„Трябва да се опитам да го уловя“ — помисли си Пол. — „От суспенсорното поле ще е хлъзгав долу, в основата. Трябва да го сграбча здраво.“

Ловецът се сниши половин метър, затърси наляво, върна се и обиколи леглото. От него се разнасяше слабо бръмчене.

„Кой ли е операторът на това нещо?“ — чудеше се Пол. — „Той трябва да е наблизо. Бих могъл да повикам Юи, ала това ще го погуби в мига, в който отвори вратата.“

Вратата откъм коридора зад гърба на Пол проскърца. Чу се леко почукване. Вратата се отвори.

Ловецът преследвач профуча покрай главата му по посока на движението.

Дясната ръка на Пол се стрелна напред и надолу, сграбчвайки смъртоносното парче метал. Ловецът забръмча и се заизвива в ръката му, ала мускулите му го бяха стиснали отчаяно. С ожесточено въртеливо движение. Пол удари носа на ловеца в металната плоча на вратата. Чу го как изхрущя, щом окото на носа му се размаза, и усети как умря в ръката му.

Въпреки това, за по-сигурно, той продължаваше да го стиска.

Пол вдигна поглед и срещна откритите, изцяло сини очи на шейдаут Мейпс.

— Баща ви е изпратил да ви вземат — рече тя. — В коридора има войници, които ще ви придружат.

Пол кимна, погледът и вниманието му се насочиха към тази странна жена в широка, кафява като на робиня рокля. Сега тя оглеждаше ловеца, който Пол стискаше в ръката си.

— Чувала съм за подобни неща — рече тя. — Това щеше да ме убие, нали?

Пол трябваше да преглътне, преди да отговори.

— Мишената… бях аз.

— Но то идваше срещу мен.

— Защото ти се движеше. — И се запита: „Кое ли е това създание?“

— В такъв случай вие ми спасихте живота. — рече тя.

— Спасих живота и на двама ни.

— Май можехте да го пуснете да ме убие и така да отървете себе си — каза тя.

— Ти коя си? — попита той.

— Шейдаут Мейпс, икономката.

— От кого разбра къде да ме намериш?

— Майка ви ми каза. Срещнах я на стълбището към стаята на съдбата. — Тя посочи надясно. — Пратениците на баща ви продължават да чакат.