Франк Хърбърт - Дюна

— Но някои от тези хора гледат към дърветата с надежда.

— Те пък се надяват, че някоя фурма може да падне, само че сега не им е сезонът.

— Ние гледаме на тази планета с много критично око — рече Джесика. — Тук има както надежда, така и опасност. Подправката би могла да ни направи богати. С едно солидно богатство ние бихме могли да превърнем този свят в каквото си пожелаем.

И тя тихичко се присмя на себе си: „Кого съм седнала да убеждавам?“ Смехът се отрони неволно от устните й, но излезе крехък и невесел.

— Само дето човек не може да си купи безопасност — добави.

Той се извърна настрани, за да скрие лицето си от нея. „Ако само можех да мразя тези хора, вместо да ги обичам!“ По своите обноски, а и по много други неща Джесика приличаше на неговата Уана. Ала дори тази мисъл носеше непреклонност, която го каляваше за неговата цел. Методите на харконската жестокост бяха нечестни. Може би Уана не бе убита. Той трябваше да се увери.

— Не се тревожете за нас, Уелингтън — каза Джесика. — Тази грижа е наша, не ваша.

„Тя смята, че аз се тревожа за нея!“ — Той премигна, за да не се разплаче. — „И аз наистина се тревожа. Но трябва да застана пред този мръсен барон, извършил замисленото от него злодейство, и да се възползувам от единствената си възможност да му нанеса удар тогава, когато е най-слаб — в часа на неговото злорадство.“

Той въздъхна.

— Дали Пол ще се събуди, ако надникна при него? — попита тя.

— В никакъв случай. Аз му дадох приспивателно.

— Добре ли понася промяната? — запита Джесика.

— С изключение на това, че е малко преуморен. Раздразнителен е, но кое петнадесетгодишно момче няма да бъде при тези обстоятелства? — Той отиде до вратата и я отвори: — Ето го.

Джесика го последва и надзърна в сенчеста стая.

Пол лежеше върху тясно походно легло, пъхнал едната си ръка под леката завивка, а другата отметнал назад, над главата си. Щорите на един прозорец близо до леглото хвърляха сенки по лицето и одеялото му.

Джесика впи очи в сина си, забеляза колко много овалната форма на лицето му прилича на нейната. Косата обаче бе взел от дука — гарвановочерна и рошава. Дълги мигли скриваха очи с оттенъка на липов цвят. Джесика се усмихна, чувствувайки как страховете й се стопяват. Тя ненадейно бе обзета от мисълта за генетични следи в чертите на своя син — ето ги нейната форма на очите и лицевият контур, ала резките черти на бащата изпъкваха изпод контура, така както зрелостта избуява от детството.

Тя си мислеше за чертите на момчето като за грижливо пресяване на произволни замисли — безкрайни върволици от случайности, които се пресичат в тази брънка. При тази мисъл й се прииска да коленичи до леглото и да вземе сина си в своите обятия, ала я възпря присъствието на Юи. Тя отстъпи назад и тихо затвори вратата.

Юи се бе върнал при прозореца, тъй като не можеше да понесе как Джесика гледа сина си. „Защо ли Уана така и не ме дари с деца?“ — запита се той. — Като лекар знам, че не съществуваше никаква физическа пречка за това. А дали не е имало някаква бин-джезъритска пречка? А може би на нея й е било наредено да служи на друга цел? Каква ли може да е била тази цел? Тя несъмнено ме обичаше.

За пръв път го завладя мисълта, че той може да е част от по-заплетен и по-сложен замисъл, отколкото разумът му можеше да си представи. Джесика се спря до него и каза:

— Какво пълно отдаване има в детския сън!

Той заговори механично:

— Да можеха и възрастните да се отпускат така.

— Наистина.

— Къде ли го изгубваме това умение? — промърмори той.

Тя го изгледа, долавяйки особения му тон, но мислите й бяха все още при Пол — мисли за новите изисквания към учението му тук, за промените в сегашния му живот — толкова по-различен от живота, който навремето бяха чертали за него.

— Ние наистина губим по нещо — рече тя. Джесика погледна навън вдясно, към един склон, изгърбушен от изкривени от вятъра сиво-зелени храсти с прашни листа и сухи, извити като нокти клони. Прекалено тъмното небе бе увиснало над склона като петно, а млечнобялата светлина на аракийското слънце придаваше на сцената сребрист оттенък — светлина, подобна на тази, която криеше в пазвата й кристалният нож.

— Небето е много тъмно — отбеляза тя.

— Това се дължи донякъде на липсата на влага — рече той.

— Вода! — отсече Джесика. — Накъдето и да се обърне тук, човек ще се сблъска с липсата на вода!

— Това е „знаменитата“ загадка на Аракис.