Франк Хърбърт - Дюна

Човешкият род бе почувствувал своето собствено несъвършенство, бе се почувствувал остарял и сега съзнаваше единствено необходимостта от размирие, при което гените щяха да се смесят и новите силни сплави да оцелеят. В този миг всички хора представляваха един-единствен безпаметен организъм, който изпитваше някаква притома, способна да преодолее всякаква бариера.

И Пол разбра колко напразни бяха неговите опити да промени и най-дребното нещо в тази картина. Той бе искал вътрешно да се противопостави на марша на легионите, но маршът щеше да се състои. Дори и без него легионите му щяха да се развилнеят извън пределите на Аракис. На тях им бе потребна единствено легендата, в която той се бе превърнал. Бе им показал дори как да добият надмощие над Сдружението, което се нуждаеше от подправката, за да продължи да съществува.

Обзе го чувство за поражение и през него съзря, че Фейд-Рота Харконен бе вече изхлузил окъсаната си униформа и бе останал само по един брониран боен набедреник.

„Това е връхната точка“ — помисли си Пол. — „Оттук ще се разгъне бъдещето, облаците ще се разнесат и ще дойде славата. Загина ли, тук ще кажат, че съм направил тази саможертва, за да може моят дух да ги води. Остана ли жив, ще кажат, че нищо не е в състояние да спре Муад’Диб.“

— Готов ли е атреидът? — провикна се Фейд-Рота, използувайки думите от древния ритуал на канли.

Пол реши да му отговори по обичая на свободните:

— И дано ножът ти се нащърби и натроши! — Той посочи към оставения на пода нож на императора, като с това искаше да каже, че Фейд-Рота трябва да се приближи и да го вземе.

Без да сваля погледа си от Пол, Фейд-Рота вдигна ножа от земята и го подхвърли върху дланта си, за да почувствува тежестта му. Възбудата му се разпали. Ето това бе двубой, за който си бе мечтал — мъж срещу мъж, умение срещу умение, без участието на никакви защитни полета. Виждаше как пред него се разтваря път към властта, защото императорът сигурно щеше да възнагради онзи, който убие метежния дук. Наградата може би щеше да бъде дори тази надменна негова дъщеря и участие в управлението на империята. А този селяндур дукът, този авантюрист от изостанала планета изобщо не можеше и да се мери с един харкон, обучен във всяка хитрина и всяка подлост от хилядите двубои на арената. И селяндурът нямаше как да знае, че този нож нямаше да е единственото оръжие, срещу което щеше да се изправи сега.

„Нека видим сега дали си неуязвим за отрова!“ — помисли си Фейд-Рота. Той вдигна за поздрав ножа на императора и каза:

— Посрещни смъртта си, глупако!

— Ще се бием ли, братовчеде? — попита Пол. И пристъпи дебнешком напред, вперил очи във вдигнатия насреща му нож, присвит, протегнал собствения си млечнобял кристален нож така, сякаш се бе срастнал с ръката му.

Противниците започнаха да се движат в кръг — босите им ходила стържеха по пода, а очите им напрегнато дебнеха да открият и най-малката пролука.

— Много красиво танцуваш! — обади се Фейд-Рота.

„Бъбрив е“ — помисли си Пол. — „Още една слабост. Сблъска ли се с мълчание, започва да се чувствува неловко.“

— Успя ли да се изповядаш? — попита Фейд-Рота.

Пол продължи да обикаля мълчаливо. Старата света майка, която наблюдаваше двубоя от скупчилата се свита на императора, почувствува, че трепери. Младият атреид бе призовал на двубой своя братовчед, харкона. Това би могло да означава единствено, че той знае за общото им потекло, нещо, което би разбрал без затруднение, тъй като той бе Куизъц Хадерах. Казаните думи обаче я принудиха да се съсредоточи върху единственото нещо, което в този миг бе от значение за нея. Всичко това можеше да се окаже пълна катастрофа за бин-джезъритската програма за човешкото размножаване.

Тя бе зърнала нещичко от онова, което Пол бе видял тук, а именно, че Фейд-Рота можеше да убива, но нямаше да победи. Друга една мисъл обаче почти я съкруши. Два крайни продукта от тази продължителна и скъпа програма се изправяха един срещу друг в двубой на живот и смърт, който можеше лесно да покоси и двамата. Ако загинеха и двамата, щяха да ги наследят само незаконната дъщеря на Фейд-Рота, която бе все още бебе и не представляваше никакъв по-определен фактор, и Алая, чудовището.

— Може би тук имате само езически обреди? — продължи Фейд-Рота. — Би ли искал императорската жрица на истината да подготви душата ти за нейното пътуване?

Пол се усмихна, смени посоката надясно и застана нащрек, като потисна черните си мисли заради потребността на настоящия момент.