Франк Хърбърт - Дюна

В тази вечер на своята победа Пол Муад’Диб бе съпроводен от охраната си до аракийския правителствен замък, първата резиденция на атреидите при пристигането им на Дюн. Сградата си стоеше така, както я бе възстановил Рабан — всъщност не бе пострадала от сраженията, въпреки че градските хора я бяха ограбили. Някои от мебелите в голямата зала бяха катурнати или натрошени.

Пол влезе през главния вход, следван на крачка от Гърни Халик и Стилгар. Войниците от охраната се разположиха ветрилообразно из голямата зала, като се постараха да въведат ред и разчистят място за Муад’Диб. Един взвод започна да разследва дали наоколо нямаше поставен някакъв коварен капан.

— Спомням си деня, в който за пръв път дойдохме с баща ти тук — заговори Гърни. Той обходи с поглед гредите и високите прозорци. — И тогава не харесах този замък, а сега го харесвам още по-малко. Една от нашите пещери би била по-безопасна.

— Говори като истински свободен — обади се Стилгар и забеляза сдържаната усмивка, която тези негови думи предизвикаха по устните на Муад’Диб. — Ще преразгледаш ли решението си, Муад’Диб?

— Този замък е символ — отговори Пол. — В него е живял Рабан. Настаня ли се тук, аз ще утвърдя победата си, така че всеки да може да осъзнае това. Изпратете хора да огледат сградата. Нищо да не пипат. Само да проверят да няма останали харкони или някои от играчките им.

— Както заповядаш — рече Стилгар с глас, в който се долавяше явна неохота, и се обърна да изпълни заповедта.

Свързочниците внесоха забързани своята апаратура в залата и започнаха да се разполагат близо до масивната камина. Свободните от охраната, които бяха подсилили оцелелите федейкини, заеха позиции из залата. Сред тях се носеше тих ропот и се отправяха подозрителни погледи. Този замък, бе служил дълго време за дом на врага, за да могат те сега да приемат безгрижно присъствието си в него.

— Гърни, изпрати охрана да доведе майка ми и Чани — рече Пол. — Чани знае ли вече за нашия син?

— Изпратихме съобщение, господарю.

— Извадиха ли вече вестителите от басейна?

— Да, господарю. Бурята почти утихна.

— Какви са размерите на щетите от бурята? — попита Пол.

— Там, откъдето е минал главният коридор на бурята — през космодрума и складовите площадки в падината, — там щетите са значителни — отговори Гърни. — Каквито са от битката, такива са и от бурята.

— Предполагам, че няма щети, които да не можем да отстраним с пари — рече Пол.

— С изключение на човешките жертви, господарю — каза Гърни и в гласа му се прокрадна укор, сякаш казваше: „Кога е било един атреид да се безпокои първо за вещите, щом хората му са били изложени на риск?“

Пол обаче успяваше да съсредоточи своето внимание единствено върху вътрешното си око и пролуките в непроницаемата стена на времето, която продължаваше да препречва пътеката му. През всяка една от тези пролуки към коридорите на бъдещето се стичаха легионите.

Той въздъхна, прекоси залата и видя до стената един стол, който бе стоял навремето в трапезарията, и може би на него бе седял дори баща му. В тази минута обаче столът представляваше само вещ, в която можеше да остави умората си и да я скрие от хората. Пол седна, загърна полите на робата около краката си и разхлаби влагосъхраняващия костюм покрай врата.

— Императорът продължава да стои в разбития си кораб — рече Гърни.

— Засега го оставете там — каза Пол. — Откриха ли вече харконите?

— Все още търсят сред убитите.

— Какъв е отговорът от корабите горе? — Той вирна брадичка към тавана.

— Все още никакъв, господарю. Пол въздъхна, като се отпусна върху облегалката на стола. След малко заговори:

— Доведете ми пленен сардукар. Трябва да изпратим послание до нашия император. Време е да обсъдим условията.

— Слушам, господарю.

Гърни се извърна и даде знак с ръка на един от караулите федейкини, който зае позиция наблизо до Муад’Диб.

— Гърни — прошепна Пол, — откакто сме отново заедно, още не съм те чул да казваш подходящ за случая цитат. — Той се обърна и забеляза как Гърни преглътна и стисна мрачно зъби.

— Ваша воля, господарю — рече Гърни. Той се окашля и изрече с дрезгав глас: — „И победата в този ден се превърна в печал за всички хора, защото в същия този ден хората узнаха колко жалее кралят за моя син.“

Пол затвори очи, като се стараеше да изтласка скръбта от мислите си, да я накара да почака, така както навремето бе отложил за по-късно тъгата по баща си. Сега отдаде мислите си на натрупаните през този ден открития: размесените пътеки на бъдещето и скритото присъствие на Алая вътре в съзнанието му. От всички видения от бъдещето това бе най-необикновеното.