Франк Хърбърт - Дюна

Джесика се спря пред Пол и погледна към него. Забеляза умората му и това, че я прикриваше, но не изпита никакво състрадание. Сякаш бе загубила способността си да изпитва каквото и да било чувство към своя син.

Тя бе влязла в голямата зала, питайки се защо това помещение отказва да се впише точно в нейните спомени. Оставаше си някаква чужда зала, сякаш тя никога не бе вървяла из нея, никога не бе пристъпвала тук със своя любим Лито, никога не бе се изправяла тук срещу пияния Дънкан Айдахо — никога, никога, никога…

„Би трябвало да има специална, кодова дума, точно противоположна на адаб, търсещата памет“ — помисли си тя. — „Трябва да има такава дума, която да кара спомените сами да изчезват.“

— Къде е Алая? — попита тя.

— Отвън — върши това, което всяко добро дете на свободните трябва да прави при подобни обстоятелства — отвърна Пол, — доубива ранените неприятели и маркира труповете им за групите по извличането на водата.

— Пол!

— Трябва да разбереш, че тя върши това от състрадание — продължи той. — Не е ли странно, че разбираме погрешно тайния съюз между милосърдието и жестокостта?

Джесика се втренчи в сина си, потресена от дълбоката промяна у него. „Дали това не се дължи на смъртта на сина му?“ — запита се тя. И каза:

— Хората разказват чудновати неща за теб, Пол. Разправят, че притежаваш всички способности, описани в легендата, че нищо не може да се скрие от теб, че надникваш там, където другите не могат.

— Нима една бин-джезъритка не знае достатъчно за легендите? — попита той.

— Аз наистина имам дял в изграждането на твоята личност. — призна тя. — Но не бива да очакваш от мен да…

— Как би ти харесало да живееш милиони пъти? — попита Пол. — Вие разполагате с цял арсенал от легенди! Помисли си само за целия този натрупан опит, за мъдростта, която се съдържа в тях! Но мъдростта охлажда любовта, нали? И моделира по нов начин омразата. Как би могъл човек да каже кое е безмилостно, щом не е проникнал в дълбините на жестокостта и милосърдието? Трябва да се боиш от мен, майко. Аз съм Куизъц Хадерах.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло, след малко заговори:

— Пред мен ти веднъж отрече, че си Куизъц Хадерах.

Пол поклати глава.

— Повече нищо не мога да отричам. — Той вдигна очи и ги вторачи в нейните. — Императорът и неговите приближени вече идват насам. Всеки миг ще съобщят за пристигането им. Застани до мен. Искам да ги виждам добре. Сред тях е и моята бъдеща невяста.

— Пол! — извика рязко Джесика. — Не прави грешката, която направи баща ти!

— Тя е принцеса — каза Пол. — Тя е моето разковниче към престола. И винаги ще бъде само това. Грешка ли? Смяташ, че щом така си ме възпитала, аз не съм в състояние да изпитвам потребност да отмъщавам.

— Дори и на невинните ли? — попита тя и си помисли: „Той не бива да прави грешката, която направих аз.“

— Вече няма невинни — каза Пол.

— Кажи го на Чани — рече Джесика и махна с ръка към коридора за задната част на резиденцията.

Чани влезе в голямата зала, като вървеше между двамата охраняващи я свободни, сякаш без да ги забелязва. Гуглата на наметалото, както и качулката на влагосъхраняващия й костюм бяха отметнати назад, а покривалото за лице бе прищипнато встрани. Вървеше с леко неуверена походка, прекоси залата и застана до Джесика.

Пол забеляза следи от сълзи по страните й. — „Тя отдава влага на мъртвеца.“ — Почувствува как го прониза горест, но като че ли бе способен да изпита това чувство само чрез присъствието на Чани.

— Той е мъртъв, любими — рече Чани. — Нашият син е мъртъв.

Като се стараеше всячески да запази самообладание, Пол се изправи на крака. Той протегна длан, докосна страната на Чани и усети незасъхналата влага от сълзите й.

— Никой не може да ни го замести — каза Пол. — Но ще имаме други синове. Това ти го обещава Усул.

Той бавно се отдръпна настрани и даде знак на Стилгар.

— Муад’Диб — каза Стилгар.

— Императорът и свитата му вече се задават от кораба — рече Пол. — Ще застана тук. Съберете пленниците в средата на залата. Ще ги държите на десет метра от мен, освен ако не ви наредя нещо друго.

— Както заповядаш, Муад’Диб.

Щом Стилгар се обърна, за да изпълни заповедта, Пол дочу благоговейния приглушен шепот на свободните от охраната: „Видяхте ли? Той знаеше! Никой не му е казал, но пак знаеше!“

Шумът от приближаването на свитата на императора вече се чуваше и неговите сардукари си затананикаха една от своите маршови песни, за да поддържат бодър духа си. На входа се разнесоха приглушени гласове и Гърни Халик мина покрай стражата, тръгна през залата, размени няколко думи със Стилгар и със странен блясък в очите застана до Пол.