Франк Хърбърт - Дюна

— И те нямаше да се измъкнат — каза детето, — ако не бяха пламъците.

— Моите сардукари използуваха реактивните горелки на борда на катера като огнепръскачки — рече императорът. — Отчаян ход, но единствен той им помогна да се измъкнат с тримата си пленника. Отбележете си това, драги ми бароне: сардукари, принудени от жени, деца и старци да отстъпят в безредие.

— Трябва да ги нападнем с всички налични сили — заговори с рязък глас баронът. — Трябва да изтребим до крак тези…

— Замълчете! — изръмжа императорът, като се изтегли напред и седна почти на ръба на трона си. — Престанете да оскърбявате моята интелигентност. Изправили сте се тук с глупашкия си наивен вид и …

— Ваше височество! — обади се старата жрица на истината.

Той й махна с ръка да замълчи.

— Твърдите, че не знаете нищо за дейността, която установихме, нито за боевите качества на тези изключителни хора! — Императорът почти се надигна от трона си. — За какъв ме вземате, бароне?

Баронът отстъпи две крачки назад, като си мислеше: „Виновен е Рабан. Той ми скрои всичко това. Рабан ми е…“

— И този съшит с бели конци спор с дук Лито! — просъска императорът и се отпусна назад в трона си. — Колко красиво и ловко го разрешихте, бароне!

— Ваше височество — започна умолително баронът, — какво се …

— Замълчете!

Старата бин-джезъритка сложи ръка на рамото на императора и се наведе ниско, за да му прошепне нещо в ухото.

Седналото върху подиума дете спря да си люлее краката и каза:

— Уплаши го още малко, Шедъм. Това не би трябвало да ме радва, но чувствувам как не мога да скрия удоволствието си.

— Замълчи, дете — рече императорът. Той се наведе напред, сложи длан на главата на момиченцето и изгледа барона.

— Възможно ли е, бароне? Дали може да сте наистина толкова глуповат, колкото смята моята жрица на истината? Наистина ли не можете да познаете това дете, дъщерята на вашия съюзник дук Лито Атреидски?

— Моят баща никога не му е бил съюзник! — отсече детето. — Баща ми е мъртъв, а този стар харконски звяр изобщо не ме е виждал досега.

Баронът се изпули втрещено. Когато си възвърна способността да говори, успя да изломоти само дрезгаво:

— Коя?

— Аз съм Алая, дъщерята на дук Лито и лейди Джесика, сестрата на дук Пол Муад’Диб — отговори детето. Тя се отблъсна с ръце от подиума и скочи на пода на залата за аудиенции. — Брат ми обеща да набучи главата ти на флагщока на своето бойно знаме и според мен сигурно ще го направи.

— Замълчи, дете — рече императорът и подпрял с длан брадичката си, се отпусна в трона си, като оглеждаше внимателно барона.

— Аз не се подчинявам на заповедите на императора — рече Алая. Тя се обърна, вдигна очи към светата майка и продължи: — Тя знае.

Императорът погледна към жрицата на истината.

— Какво иска да каже това дете?

— Това дете е чудовище! — отвърна старицата. — Неговата майка заслужава наказание, по-жестоко от всички познати на историята. Смърт! Ала тя не може да настъпи така бързо нито за това дете, нито за онази, която е дала живот на това изчадие! — Старицата посочи с пръст към Алая. — Излез от мислите ми!

— Телепатия ли? — прошепна императорът. Той отново погледна към Алая. — Велика майко!

— Вие не разбирате, ваше височество — каза старицата. — Това не е телепатия. Тя се е загнездила в мислите ми. Тя е като онези другите, които са живели преди мен, онези, които ми прехвърлиха своята памет. И не иска да излезе от съзнанието ми. Тя няма право да е там, но е!

— За кои други става въпрос? — попита императорът. — Що за глупости?

Старицата се изопна и отпусна протегнатата напред ръка.

— Много се разприказвах, но остава фактът, че това дете, което съвсем не е дете, трябва да бъде унищожено. Отдавна ни предупреждаваха, че може да се пръкне такова изчадие, и как да предотвратим раждането му, но една от нас ни предаде.

— Какви ги дрънкаш, старо? — рече Алая. — Нямаш и представа как се случи всичко, а въпреки това дърдориш като глупачка. — Алая затвори очи, пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си.

Старата майка изстена и потрепери.

Алая отвори очи.

— Ето така се случи — каза тя. — Космическа катастрофа… в която и ти изигра своята роля.

Светата майка простря и двете си ръце напред, като изтласкваше с длани въздуха към Алая.

— Какво става тук? — попита императорът. — Дете, ти наистина ли можеш да предаваш мислите си в съзнанието на друг човек?

— Нещата изобщо не стоят така — отвърна Алая. — Значи щом не съм родена като вас, не мога и да мисля като вас, така ли?