Франк Хърбърт - Дюна

— Имате ли изобщо представа кой може да е този Муад’Диб? — попита императорът.

— Сигурно ще е някой от тяхната ума¤ — отговори баронът. — Фанатик от свободните, някакъв религиозен авантюрист. Такива редовно избуяват по периферията на цивилизацията. Това е известно на ваше височество.

Императорът погледна към своята жрица на истината и отново насочи навъсения си поглед към барона.

— И това ли е всичко, което знаете за този Муад’Диб?

— Някакъв смахнат тип — отговори баронът. — Но всички свободни са леко смахнати.

— Смахнат ли?

— Неговите воини крещят името му, когато се хвърлят в боя. Жените ни замерват със своите бебета и сами се нанизват на мечовете ни, за да разчистят пътека на мъжете си, които да ни нападнат. У тях няма никакво… никакво… приличие!

— Значи положението е толкова лошо! — измърмори императорът и подигравателните нотки в гласа му не убегнаха на барона. — Кажете ми, драги бароне, проучвали ли сте южните полярни райони на Аракис?

Баронът вдигна очи и се вгледа в императора, поразен от смяната на темата.

— Ами… как да ви кажа, ваше височество, целият този район е непригоден за живот, открит за бурите и червеите. В тези ширини дори няма и находища на подправка.

— И не сте ли получавали сведения от разузнавателните лихтери, че там се появяват ивици зеленина?

— Подобни сведения винаги са постъпвали. Някои от тях бяха проверени… доста отдавна. Бяха забелязани някакви растения. Загубихме много топтери. Проверката ни излезе доста скъпа, ваше височество. Това е район, в които хората не могат да оцеляват за дълго.

— И така — рече императорът. Той щракна с пръсти и отляво зад трона се отвори някаква врата. През нея влязоха двама сардукари — те водеха едно момиченце, което вероятно бе на четири години. То бе загърнато с черно наметало с отметната назад качулка, разкриваща катарамите на влагосъхраняващ костюм, които висяха свободно около шията му. Очите на момиченцето бяха сини, като у свободните, и се взираха от пухкавото кръгло личице. Видимо детето изобщо не се страхуваше, а нещо в погледа му накара барона да се почувствува неловко, без да може да обясни причината за това.

Дори старата бин-джезъритска жрица на истината се отдръпна назад, щом детето мина покрай нея, и направи заклинателен знак подире му. Старата вещица очевидно бе потресена от присъствието на това дете.

Императорът се окашля, преди да заговори, но детето го изпревари и се обади с тъничко гласче, на което се разбираше всичко, въпреки че все още се промъкваха следи от неясен детски говор.

— Ето го и него! — рече момиченцето и пристъпи напред към ръба на подиума. — Не представлява много весела гледка, нали — един изплашен старец, твърде грохнал, за да си носи собственото тегло без помощта на суспенсори.

Това изявление от устата на едно дете бе толкова поразяващо, че баронът зяпна в него, неспособен да пророни и дума въпреки гнева си. „Дали не е джудже?“ — запита се той.

— Драги ми бароне — рече императорът, — запознайте се със сестрата на Муад’Диб.

— Сес… — Баронът отмести поглед към императора. — Нищо не разбирам.

— И аз понякога допускам грешки, породени от предпазливост — каза императорът. — Беше ми докладвано, че във вашите непригодни за живот южни полярни райони са забелязани следи от човешка дейност.

— Но това е невъзможно! — възрази баронът. — Червеите… та там има пясък направо до…

— Изглежда, тези хора умеят да избягват червеите — прекъсна го императорът.

Детето седна на подиума близо до трона и започна да си люлее краката. От начина, по който преценяваше всичко около себе си, лъхаше изключителна увереност. Баронът прикова очи в люлеещите се крачета — виждаше как те надигат черната роба и как под нея се мяркат сандалите.

— За съжаление — продължи императорът — аз изпратих само пет десантни катера с малък боен отряд, който да вземе пленници за разпит. Едва успяхме да се измъкнем с трима пленника и един катер. Представяте ли си, бароне, моите сардукари бяха почти разбити от въоръжен отряд, съставен предимно от жени, деца и старци. Това дете командваше една от нападащите групи.

— Виждате ли, ваше височество! — възкликна баронът. — Виждате ли какви хора са те!

— Аз се оставих да ме заловят! — обади се детето. — Нямах никакво желание да застана пред брат ми и да му съобщя, че синът му е убит.

— Едва шепа от нашите хора успяха да се измъкнат — рече императорът. — Да се измъкнат! Чувате ли?