Франк Хърбърт - Дюна

Пол остана приведен над заниманията си.

Над прозорците на тавана премина сянка на облак. Хауът отново се окашля.

Пол вдигна глава и заговори, без да се обръща:

— Знам. Седнал съм с гръб към вратата.

Хауът потули усмивката си и прекоси залата. Пол погледна побелелия старец, който се спря до единия ъгъл на масата. Очите на Хауът бяха като две зорки кладенчета, хлътнали в мургаво и дълбоко набраздено лице.

— Чух те, като мина по коридора — рече Пол. — Чух те и като отвори вратата.

— Някой би могъл да имитира стъпките ми.

— Ще усетя разликата.

„Сигурно би я усетил“ — помисли си Хауът. — „Тази вещица майка му явно го обучава в бин-джезъритските умения. Чудя се само какво ли мислят в скъпоценното й училище по този въпрос? Може и по тази причина да са изпратили тук старицата проктор — да вкара нашата лейди Джесика в пътя.“

Хауът издърпа един стол срещу Пол и седна с лице към вратата. Направи го многозначително, облегна се назад и заразглежда залата. Изведнъж го порази странният й вид — без по-голямата част от мебелите, които вече бяха отпътували за Аракис, тя изглеждаше съвсем чужда. Бе останала само една работна маса и огледало за фехтовка, чиито кристални призми стояха неподвижни. Чучелото-мишена до него бе кърпено и подпълвано и приличаше на древен пехотинец, осакатен и облъскан във войните.

„Това там съм аз“ — рече си Хауът.

— За какво си мислиш, Туфир? — попита Пол.

Хауът погледна момчето.

— Мислих си, че скоро всички ние ще си отидем оттук и вероятно никога повече няма да видим тази планета.

— Това натъжава ли те?

— Да ме натъжава ли? Глупости! Тъжно е да се разделяш с приятели. Планетата си остава само планета. — Той погледна картите върху масата. — А Аракис е само друга планета.

— Баща ми ли те изпрати да ме изпиташ?

Хауът се намръщи. Момчето притежаваше такава дарба да наблюдава! Той кимна.

— Според теб щеше да е по-приятно, ако беше дошъл самият той, ала трябва да разбереш колко много е зает. Той ще дойде по-късно.

— Учех за бурите на Аракис.

— За бурите значи.

— Май са твърде неприятни.

— Меко казано неприятни. Тези бури обхващат равнинни площи с дължина шест-седем хиляди километра и поглъщат всичко, което може да им даде някакъв тласък — кориолна сила¤, други бури, всичко, което съдържа макар и една унция енергия. Те могат да достигнат скорост до осемстотин километра в час, помитайки всяко незакрепено тяло, което се изпречи на пътя им — пясък, прах, всичко. Те могат да оглозгат плътта от костите и да натрошат костите на тресчици.

— Защо нямат метеорологичен контролен център?

— Аракис си има специфични проблеми, разноските са по-големи, а ще е необходимо поддържане и други подобни неща. Сдружението иска ужасно висока цена за спътников контролен център, а династията на баща ти не е от най-богатите, момко. Сам знаеш това.

— Виждал ли си някога свободните?

„Днес мисълта на момчето се стрелка във всички посоки“ — рече си Хауът.

— По всяка вероятност съм ги виждал — отвърна той. — Много малко се различават от обитателите на грейбъна¤ и синка¤. Всички носят онези страшни надиплени наметала. И вонят до небесата, когато се намират в затворено помещение. Вонята идва от костюмите, които носят — наричат ги „влагосъхраняващ蓤. Тези костюми преработват наново отделената от тялото течност.

Пол преглътна, внезапно усетил влагата в устата си, и си спомни, че бе сънувал, че е жаден. Това, че имаше хора, на които толкова им липсваше вода, та трябваше да преработват своята телесна влага, го изпълни с чувство на безутешност.

— Водата там сигурно е много ценна — рече той.

Хауът кимна, като си мислеше: „Може би ще успея да му внуша колко силен неприятел е тази планета. Лудост е да отидем там, без да имаме наум това предупреждение.“

Пол погледна нагоре към прозорците и осъзна, че бе започнало да вали. Видя как водата се разлива по сивия стъклит.

— Вода — рече той.

— Ще се научиш много да цениш водата — каза Хауът. — Като син на дука тя никога няма да ти липсва, ала ще видиш навред около себе си страданията на жаждата.

Пол облиза устни с език, припомняйки си деня преди една седмица и изпитанието на светата майка. Тя също бе споменала нещо за недостиг на вода.

— Ще разбереш какво представляват погребалните полета — бе казала тя. — Пустинята, която е безлюдна, пустошта, където не вирее нищо друго освен подправката и пясъчните червеи. Ще се почерняш около очите, за да намалиш блясъка на слънцето. Убежище ще наричаш всяка хралупа, в която ще си заслонен от вятъра и скрит от погледа. Ще пътуваш на собствените си два крака — без орнитоптер, кола или оседлан кон.