Франк Хърбърт - Дюна

— Разбирам… неизбежността.

— Какво си направила, Джесика, и защо си го направила е ясно и за двете ни. Доброто ми чувство към теб обаче ме задължава да те предупредя, че вероятността твоето момче да се окаже бин-джезъритския Куизъц Хадерах е твърде малка. Не бива да си позволяваш да храниш големи надежди.

Джесика тръсна глава, за да отпъди сълзите от ъгълчетата на очите си. В жеста й имаше гняв.

— Карате ме отново да се чувствувам като малко момиче, което отговаря на първия си урок. — Тя насила изговаряше думите — „Човеците никога не трябва да се подчиняват на животни“ — после добави тихичко: — Бях толкова самотна.

— Това сигурно е едно от изпитанията — рече старицата. — Човешките създания са почти винаги самотни. А сега повикай момчето. Той прекара дълъг и страшен ден. Ала имаше достатъчно време да размисли и запомни. Трябва обаче да му задам и другите въпроси за тези негови сънища.

Джесика кимна, отиде до вратата на стаичката за съзерцание и я отвори.

— Пол, моля те, влез.

Пол нарочно се появи мудно. Погледна майка си, сякаш му бе непозната. В очите му обаче се появи прикрита бдителност, когато ги насочи към светата майка, но този път той я поздрави с кимване — поздравът, който човек отправя към равен. Чу как майка му затвори вратата след него.

— Млади човече — заговори старицата, — да се върнем отново към тези сънища.

— Какво ви интересува? — попита той.

— Всяка нощ ли сънуваш?

— Не и сънища, които си струва да се запомнят. Мога да запомня всеки сън, но някои си заслужават да бъдат запомнени, други не.

— Как разбираш разликата?

— Просто я знам.

Старицата погледна към Джесика и после пак към Пол.

— Какво сънува снощи? Струваше ли си да бъде запомнено?

— Да. — Пол затвори очи. — Сънувах някаква пещера… и вода… и едно момиче — много слабичко, с големи очи. Очите й са изцяло сини — в тях изобщо няма бяло. Аз разговарям с нея и й казвам за вас, за това, че съм видял на Каладън светата майка. — Пол отвори очи.

— А нещата, които разказа на това странно момиче, за това, че си ме видял, това днес ли се случи?

Пол се замисли и след това отговори:

— Да, аз казвам на момичето, че сте дошли и сте ми поставили знак за необикновеност.

— Знак за необикновеност — пошепна старицата и отново стрелна с очи Джесика, и после пак ги насочи към Пол. — А сега ми кажи, Пол, често ли сънуваш неща, които впоследствие ти се случват точно така, както си ги видял насън?

— Да. Аз и преди съм сънувал това момиче.

— Така ли? Познаваш ли я?

— Не, но ще се запознаем.

— Разкажи ми за нея.

Пол отново затвори очи.

— Намираме се на една тясна площадка, закътана сред някакви скали. Почти е нощ, но е горещо, а през една пролука в скалите виждам пясъчни островчета. Ние сме… в очакване… аз трябва да отида да се срещна с някакви хора. Тя е уплашена, ала се опитва да скрие това от мен, а аз се вълнувам. И тя ми казва: „Разкажи ми за водите на родната ти планета Усул.“ — Пол отваря очи: — Не е ли странно това? Моята родна планета е Каладън. Изобщо не съм чувал за планета на име Усул.

— Има ли още от този сън? — подсказа Джесика.

— Да. А може би тя мен наричаше Усул — рече Пол. Ето сега ми идва наум. — Той отново затвори очи. — Моли ме да й разкажа за водите на Каладън. А аз вземам ръката й. Обяснявам й, че ще й кажа едно стихотворение. И аз й казвам стихотворението, но се налага да й обяснявам някои от думите, като плаж и прибой, и водорасли, и чайки.

— Какво стихотворение? — попита светата майка.

Пол отвори очи.

— Една от симфоничните поеми на Гърни Халик за тъжни дни.

Джесика започна да рецитира зад гърба на Пол:

— Ето това е стихотворението — рече Пол.

Старицата се вгледа в Пол и каза:

— Млади човече, като проктор на „Бин Джезърит“ аз търся нашия Куизъц Хадерах, онзи мъж, който действително може да стане един от нас. Майка ти съзира такава вероятност за теб, но тя гледа с очите на майка. Вероятност виждам и аз, ала нищо повече.

Тя замълча и Пол разбра, че й се иска той да говори. Изчака я.

След малко тя добави:

— Както желаеш тогава. Ти имаш богата душевност — признавам това.