Франк Хърбърт - Дюна

— Баща ми е разказвал за планетата Салуса Секундус¤ — рече Пол. — Знаеш ли, Туфир, струва ми се, че Аракис прилича много на нея… може и да не е толкова ужасна, но ми прилича на нея.

— В действителност ние не знаем нищо за днешната Салуса Секундус — каза Хауът. — Знаем само какво е представлявала много отдавна… и то в общи линии. Ала съдейки по това, което се знае… може и да си прав.

— Дали свободните ще ни помогнат?

— Възможно е. Днес заминавам за Аракис. Междувременно грижи се за себе си, заради един старец, който те обича, чу ли? А сега стани и като послушно момче седни с лице към вратата. Не че в замъка съществува някаква опасност, а просто защото искам да си изградиш такъв навик.

Пол стана и заобиколи масата.

— Днес ли заминаваш?

— Да, днес, а ти ще ме последваш утре. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде на твоята нова планета. — Той сграбчи лакътя на дясната му ръка. — И гледай ръката, с която държиш ножа, да ти е винаги свободна, чу ли? А защитното ти поле — заредено докрай. — Той пусна ръката му, потупа Пол по рамото, завъртя се и бързо закрачи към вратата.

— Туфир! — извика Пол.

Хауът се обърна, преди да прекрачи прага.

— Не сядай с гръб към никоя врата!

По набръчканото лице се разля усмивка.

— В никакъв случай, момко. Разчитай на това. — И си излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Пол седна на мястото на Хауът и заподрежда книжата. „Само един ден още“ — помисли си той. Огледа стаята. „Заминаваме.“ Внезапно мисълта за заминаването стана по-осезаема откогато и да било. Спомни си още едно нещо, което старицата бе казала за света, че е единство от много неща — от хората, калта, растенията, луните, приливите и слънцата — непознатото единство, наречено природа, неразгадаемото единство, без никакъв усет за настоящето. И той се запита: „А какво представлява настоящето?“

Вратата срещу него се отвори с трясък и някой промуши оттам купчина оръжия, а подир купчината, залитайки, влезе грозноват едър мъжага.

— Оо, Гърни Халик! — провикна се Пол. — Да не би ти да си новият ми учител по фехтовка?

Халик затвори вратата с пета.

— Знам, че би предпочел да съм дошъл да поиграем — рече той. Огледа залата, забелязвайки, че оттук вече са минали хората на Хауът, че са я проверили и са подсигурили безопасността на наследника на дука. Неуловимите шифрови знаци се виждаха из цялата зала.

Пол наблюдаваше как залитащият грозноват мъж отново тръгна, възви с купчината оръжия към масата и видя деветструнния балисет преметнат през рамото на Гърни с перцето, вплетено в струните близо до горната част на грифа.

Халик пусна оръжията върху масата и ги подреди — рапирите, камите, кинжалите, стрелометите¤ и защитните пояси. Белегът от мастилена лоза¤ по ръба на долната му челюст се накъдри, когато той се обърна усмихнат насреща му.

— Значи нямаш и едно добро утро за мен, така ли, млади немирнико? — заговори Халик. — И какъв трън си забил на стария Хауът? Отмина ме в коридора като човек, забързал се за погребението на врага си.

Пол се засмя. От всички приближени на баща си той харесваше най-много Гърни Халик, познаваше настроенията, дяволиите и чувството му за хумор и гледаше на него по-скоро като на приятел, отколкото като на платен воин.

Халик свали балисета от рамото си и започна да го настройва.

— Е, щом не искаш да говориш — не говори! — рече той.

Пол се изправи, прекоси стаята и се провикна:

— И така, Гърни, значи идваме готови за свирня, когато е време за урока ми по фехтовка?

— Значи днес с възрастните ще разговаряме дръзко — рече Халик. Той дръпна една струна на балисета и кимна.

— Къде е Дънкан Айдахо? — попита Пол. — Нали трябва да ми даде урок по оръжейно майсторство?

— Дънкан замина за Аракис начело на втория рейс — отвърна Халик. — Ще трябва да се задоволиш само с горкия Гърни, който току-що е участвувал в един двубой и е готов за музика. — Той подръпна друга струна, заслуша се в звука й и се усмихна. — А на съвета бе решено, че щом си толкова слаб фехтовач, по-добре ще е да те обучаваме в музикалния занаят, за да не си пропилееш изцяло живота.

— Може би ще е най-добре да ми изпееш тогава някоя балада — рече Пол. — Искам да разбера как не трябва да я пея.

— А-ха-ха! — изсмя се Гърни и засвири „Девойките от Галация“ — перцето му заприлича на неясно петънце върху струните. Той запя: