Тери Пратчет - Посестрими в занаята

— Тогава удряй, човече. — Баба погледна през рамо. — Ако сърцето ти го подсказва, удряй толкова силно, колкото смееш.

Мъжът вдигна меча си. Копие светлина полетя надолу и разцепи скалата на няколко крачки от тях, като изпълни въздуха с пушек и воня на овъглен пясъчник.

— Не уцели — злорадо се усмихна мъжът и Баба забеляза как мускулите му се напрегнаха, когато понечи да замахне с меча си.

Изражение на пълно объркване прекоси лицето му. Той наклони глава на една страна, отвори уста, сякаш се опитваше да проумее някаква нова, непонятна идея. Мечът се изплъзна от пръстите му и острието се заби в пръстта. Мъжът въздъхна и се сгърчи много бавно току в краката на Баба. Тя подритна леко трупа с върха на обувката си.

— Може би просто не си бил наясно в какво се целех — прошепна. — Майка на нощта, как пък не!

Войникът, който се беше опитал да възпре началника си, гледаше с ням ужас окървавения кинжал в ръката си и отстъпваше механично назад.

— Аз… аз… аз не можех да го допусна. Той не трябваше да… Не е.. не е правилно — заекна той.

Тукашен ли си, млади момко? — попита Баба.

Човекът се отпусна на колене.

— От Бесния Вълк съм, г’спожо, — отговори. Погледът му се върна върху тялото на поваления капитан. — Сега ще ме убият! — завайка се.

— Ти просто стори това, което считаше за правилно — успокои го Баба.

— Не съм станал войник за това. Не и за да обикалям и да убивам хора.

— Точно така. Ако бях на твое място, щях да стана моряк — каза Баба замислено. — Да, морска кариера. И бих започнала колкото е възможно по-скоро. Всъщност още сега. Бягай, човече! Бягай към морето, където не остават следи. Обещавам ти дълъг и успешен живот. — Тя се замисли за момент и добави: — Най-малкото по-дълъг, отколкото ако продължаваш да се мотаеш наоколо.

Войникът се надигна, изгледа я със смесица от благодарност и страхопочитание и изчезна в мъглата.

— Ще ни каже ли някой най-после за какво беше всичко това? — обърна се Баба към третия човек. Към мястото, където третият човек беше стоял. Трите вещици дочуха отдалечаващ се тропот на копита, който бързо заглъхна в торфа. Леля Ог се приближи с накуцване.

— Бих могла да го хвана — предложи тя. — Как мислиш?

Баба поклати глава. След това приседна на един камък и се загледа в детето в ръцете си. Беше момченце, не повече от двегодишно, голичко под одеялото. Тя го полюля разсеяно и се втренчи в нищото.

Леля Ог разгледа двата трупа със самочувствието на човек, у когото смъртта не всява страх.

— Тримата конници може да са били бандити — каза с трепет в гласа Маграт.

Леля поклати глава.

— Странна работа. И двамата носят един и същ герб. Две мечки на щит в черно и златно. Някой да знае какво означава това?

— Това е гербът на крал Верънс — обясни Маграт.

— А кой е той? — попита Баба Вихронрав.

— Той управлява тази страна.

— А, този крал — каза Баба с пренебрежение.

— Войниците на краля да се избиват един друг…Не виждам никакъв смисъл в това — учуди се Леля Ог. — Маграт, я иди да огледаш колесницата.

Най-младата от трите вещици надникна вътре и се появи с голяма торба в ръце. Изтръска я и нещо тупна с глух звук на земята.

Бурята беше отшумяла към другата страна на планината и влажната луна разпръскваше деликатна светлина върху подгизналата пустош. Тя се отразяваше с мек блясък в това, което без никакво съмнение беше изключително важна корона.

— Но това е корона! — възкликна Маграт. — Вижте, има си всичките заострени нещица отгоре.

— О, боже — промърмори Баба.

Детето изгука в съня си. Баба Вихронрав не обичаше да поглежда бъдещето, но в момента усещаше как бъдещето се е втренчило в нея.

Изражението му никак не й се понрави.

Крал Верънс гледаше миналото с подобни чувства.

— Можеш ли да ме видиш? — попита той.

— О, да. Доста ясно при това, бих казал — отговори новодошлият.

Верънс озадачено вдигна вежди. Да бъдеш призрак изискваше чувствително повече умствено напрежение, отколкото му бе нужно приживе. Той се беше справял изненадващо добре през последните четирийсетина години, без да му се налага да разсъждава повече от веднъж-дваж дневно, а сега вършеше този нелек труд през цялото време,

— Аха, Значи и ти си призрак.

— Добро попадение.

— Досетих се заради главата, дето я държиш под мишница — доволен от находчивостта си, отвърна Верънс. — Насочи мислите ми в правилната посока.

— Притеснява ли те? Мога да си я нахлупя обратно, ако те дразни — услужливо предложи възрастният призрак. Протегна свободната си ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Чампот, крал на Ланкър.