Тери Пратчет - Посестрими в занаята

След това се хвърли през прозореца във въздуха, без да обръща внимание на височината, и полупрелетя, полупретича през вътрешния двор по посока на конюшните.

Отне му не повече от двайсет секунди да установи, че към множеството други неща, които призраците не могат да вършат, трябва да се добави и язденето. Успя да се качи на седлото или поне успя да възседне въздуха непосредствено над него, но когато конят най-сетне хукна напред, ужасен до полуда от мистериозните неща, които се случваха зад ушите му, Верънс остана да виси във въздуха, яхнал пет стъпки чист въздух.

Опита се да догони конниците с тичане и успя да стигне до главната порта, преди въздухът около него да придобие плътността на смола.

— Няма да можеш — обади се тъжен старчески глас зад гърба му. — Трябва да останеш там, където си бил убит. Това е то витаенето. От мене да знаеш.

Баба Вихронрав замръзна с втората курабийка на половината път към устата си,

— Нещо приближава.

— Подсказа ти го собственият ти вътрешен глас ли? — сериозно попита Маграт. Тя беше научила много за вещерството от книгите.

— Подсказаха ми го собствените ми уши — отговори Баба и вдигна многозначително вежди по посока на Леля Ог.

Старата Уимпър беше прекрасна жена навремето си, но с прекалено модерни разбирания. Твърде много цветя, романтични идеи и други подобни.

Светкавиците осветяваха ливадите и се спускаха към гората, но дъждът и топлата лятна пръст изпълваха въздуха с валма мъгла.

— Чаткане на копита ли дочувам? — попита Леля Ог. — Никой не би се осмелил да дойде толкова нависоко по това време на нощта.

Маграт плахо се озърна. Тук-там из пустошта се извисяваха каменни колони-мегалити, чийто произход се губеше назад във времето. Говореше се, че живеят собствен живот. Тя настръхна.

— От какво се страхуват? — смънка Маграт.

— От нас — отговори самодоволно Баба Вихронрав.

Тропотът на копита приближи, конете забавиха ход. И внезапно колесницата изникна с трясък измежду високите храсти, конете бяха покрити с пяна. Кочияшът скочи от капрата, заобиколи колесницата, отвори вратата, измъкна отвътре голям вързоп и се втурна към вещиците.

Закова се на половината път към тях през подгизналия торф и се втренчи в Баба Вихронрав с ужасен взраз на лицето.

— Всичко е наред — прошепна тя и шепотът проряза тътнещата буря, ясен като камбанен звън.

Тя направи няколко крачки напред и една светкавица тъкмо навреме й позволи да погледне право в очите на мъжа. Те имаха специфичното разфокусирано изражение, което подсказваше на онези, които владееха Познанието, че човекът не вижда нищо повече на този свят.

В последен предсмъртен спазъм той тикна вързопа в ръцете на Баба и се строполи напред. Перата на стрелите, които стърчаха от гърба му, потрепваха на вятъра.

Три фигури се приближиха към светлината на огъня. Баба погледна в друг чифт очи, които бяха също тъй студени, както и склоновете адови.

Притежателят им захвърли настрана арбалета си. Метална ризница проблесна изпод подгизналия му плащ, когато изтегли меча си.

Не го размаха. Очите му не изпускаха лицето на Баба. Не бяха очи на човек, който би се забавлявал с размахване на предмети. А на човек, който знае точно за какво служат мечовете. Той протегна ръка.

— Дай ми го!

Баба отметна одеялото в ръцете си и се взря в малко личице, потънало в сън. Тя вдигна поглед.

— Не — отговори от принципни съображения.

Погледът на войника се стрелна от нея към Маграт и Леля Ог, които стояха толкова неподвижни, сякаш бяха част от мегалитите на високата пустош.

— Вие вещици ли сте? — попита.

Баба кимна. Светкавица се заби като небесен свредел и малко храстче на стотина разкрача разцъфна в пламъци. Другите двама войници измърмориха нещо, но той само се подсмихна и вдигна облечена в броня ръка.

— Да не би кожата на вещиците да отблъсква стоманата?

— Не, доколкото ми е известно — каза Баба с равен глас. — Но би могъл да пробваш.

Един от войниците пристъпи напред и плахо докосна началника си по рамото:

— При всичкото ми уважение, сър, това не е добра идея.

— Млъквай!

— Но би било ужасно лоша поличба да…

— Трябва ли да повтарям?!

— Сър.

Очите на войника уловиха погледа на Баба за секунда — в тях се отразяваше само безпомощният му ужас.

Водачът се ухили на Баба, която не беше помръднала и мускул.

— Твоята селска магия е само за глупаците, майко на нощта. Мога да те покося, както си стоиш.