Тери Пратчет: Посестрими в занаята

— НЕ СЕ РАЗСТРОЙВАЙ.

Верънс наблюдаваше как благоговейно отнасят собствения му вкочанен труп.

— Ще опитам.

— БРАВО.

— Не мисля обаче, че ще успея да се справя с белите чаршафи и дрънчащите вериги. Трябва ли да обикалям, да стена и да вия?

Смърт вдигна рамене.

— ИСКА ЛИ ТИ СЕ?

— Не.

— В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, АКО БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, НЯМАШЕ ДА СЕ БЕЗПОКОЯ ЗА ТОВА. — Смърт измъкна пясъчен часовник от гънките на тъмната си роба и се вторачи в него. — А СЕГА НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

Завъртя се на пети, нарами косата и закрачи през залата към далечната стена.

— Чакай! Спри за момент! — извика Верънс и се затича след него.

Смърт не се обърна. Верънс го последва през стената. Беше като да преминеш през гъста мъгла.

— И това ли е всичко? — настоя той. — Искам да кажа, колко дълго ще съм призрак? Защо станах призрак? Не можеш просто да ме оставиш така. — Той спря и издигна властен, леко прозиращ пръст. — Спри се! Заповядвам ти!

Смърт мрачно поклати глава и прекрачи през следващата стена. Кралят забърза след него с толкова достойнство, колкото успя да събере, и откри Смърт при бойниците на замъка да намества поводите на огромен бял кон.

— Не можеш просто да ме оставиш в такова положение — повтори въпреки неоспоримите факти.

Смърт се извърна към него.

— МОГА. РАЗБИРАШ ЛИ, ТИ СИ НЕУМРЯЛ. ПРИЗРАЦИТЕ НАСЕЛЯВАТ СВЕТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА. АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО. — Той потупа краля по рамото. — НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАВИНАГИ.

— Хубаво.

— МОЖЕ ОБАЧЕ ДА ТИ ИЗГЛЕЖДА, СЯКАШ Е ЗАВИНАГИ.

— А колко дълго ще бъде в действителност?

— ДОКАТО ИЗПЪЛНИШ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА СИ СЪДБА, ПРЕДПОЛАГАМ.

— А аз откъде ще разбера каква е съдбата ми? — попита кралят отчаян.

— НЕ МОГА ДА ТИ ПОМОГНА. СЪЖАЛЯВАМ.

— Добре де, а как да науча?

— ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, В ЕДИН МОМЕНТ ТЕЗИ НЕЩА СТАВАТ ОЧЕВИДНИ — отговори Смърт и се метна на седлото.

— И дотогава трябва да витая из замъка. — Крал Верънс огледа ветровитите бойници. — Сам-самичък, предполагам. Никой ли няма да ме вижда?

— О, ХОРАТА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕН УСЕТ. БЛИЗКИТЕ ТИ РОДНИНИ. И КОТКИТЕ, РАЗБИРА СЕ.

— Мразя котки.

Лицето на Смърт се вкочани още малко, ако това изобщо беше възможно. Синята светлина в очните му кухини просветна за миг в червено.

— РАЗБИРАМ. — Тонът му подсказваше, че смъртта е прекалено добра съдба за хора, които мразят котките. — ПРЕДПОЛАГАМ, ХАРЕСВАШ ГОЛЕМИ ЛОВНИ КУЧЕТА?

— Всъщност да.

Кралят тъжно се загледа в зората. Кучетата му. Кучетата истински му липсваха. А се очертаваше такъв добър ден за лов!

Зачуди се дали призраците ходят на лов. Почти сигурно не ходеха, сам си отговори той. Вероятно и не се хранеха, както и не пиеха, а това си беше истински депресиращо. Той обичаше големите шумни банкети и през живота си беше излочил 1 1 Лоченето е същото като пиенето, но разплискваш повече наоколо. много халби добра бира. И лоша бира. Никога не успяваше да открие разликата, поне докато не се събуди на следващата сутрин.

Ритна вяло стената на замъка и с яд установи, че кракът му преминава безпрепятствено през камъка. Никакъв лов, никакво пиене, никакви гуляи, никакви васали, никакви питомни ястреби… Просветваше му, че е почти невъзможно да се отдадеш на плътски удоволствия, ако ти липсва плът. И изведнъж животът му престана да има смисъл, фактът, че той така или иначе не беше жив, не му донесе никаква утеха.

— НА НЯКОИ ХОРА ИМ ХАРЕСВА ДА СА ПРИЗРАЦИ -подметна Смърт.

— А? — каза разсеяно Верънс.

— НЕ Е ЧАК ТАКАВА БОЛКА ЗА УМИРАНЕ, ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ. МОЖЕШ ДА ВИДИШ КАК РАСТЕ НАСЛЕДНИКЪТ ТИ. МОЛЯ? НЕЩО НЕРЕДНО ЛИ КАЗАХ?

Но Верънс беше изчезнал през стената.

А СЕГА ТЕ МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ — заяде се Смърт. Огледа се наоколо с поглед, който прониква през пространството, времето и душите на хората, отбеляза свлачище в далечния Клач, ураган в Хоуондаленд и чума в Херген.

ОХ, РАБОТА, РАБОТА — промърмори той и пришпори коня си в небесата.

Верънс тичаше през стените на собствения си замък. Стъпалата му едва докосваха земята — заради неравностите по пода от време на време изобщо не стъпваше по него.

Като крал той беше свикнал да не забелязва прислугата и притичването през тях като призрак беше почти същото. Единствената разлика беше, че те не се отдръпваха от пътя му.

Верънс стигна до детската стая, видя разбитата врата и свлечените на пода чаршафи…

После чу чаткане на копита. Втурна се към прозореца и видя собствения си кон да препуска с все сила през портите на замъка, впрегнат в колесница. Секунди по-късно трима конници го последваха. Чаткането на копитата отекваше още няколко мига, след което утихна. Кралят блъсна с юмрук по стената и ръката му потъна на една педя в камъка.