Тери Пратчет - Посестрими в занаята

Сега, след като за пръв път го погледна отстрани, на краля му направи впечатление, че имаше доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки че в момента връзката май липсваше.

Тялото беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро бе го изритало навън.

На всичкото отгоре явно имаше да се разправя с високата кльощава фигура, която се появи зад него. Тя беше скрита в закачулен черен плащ, но едната ръка, която се показваше изпод него и стискаше удивително голяма коса, се състоеше само от кости.

Когато умре, човек започва инстинктивно да разпознава някои работи.

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

Верънс се изправи в цял ръст или по-скоро щеше да се изправи, ако тази част от него, към който думата „ръст“ е приложима, не се вкочанясваше на пода и имаше бъдеще, в което само думата „дълбочина“ би била уместна.

— Аз съм кралят, имай го предвид — натърти той.

— БЯХТЕ , ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО.

— Какво? — излая Верънс.

— КАЗАХ БЯХТЕ . НАРИЧА СЕ МИНАЛО ВРЕМЕ. СКОРО ЩЕ СВИКНЕТЕ ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ.

Високата фигура забарабани с костеливи пръсти по дръжката на косата си. Очевидно нещо го притесняваше.

И като стана дума, Верънс също се тревожеше за доста неща. Но разнообразните сигнали, които си пробиваха път през присъщата му налудничаво храбра тъпота, го караха да мисли, че в каквото и царство да беше попаднал в момента, той не беше негов владетел.

— Значи ти си Смърт, приятелче? — предположи той.

— ИМАМ МНОГО ИМЕНА.

— И кое от тях използваш в момента? — попита Верънс с намек за уважение. Около тях като привидения се суетяха хора, по-точно доста от хората се суетяха през тях.

— А, значи Фелмет го е направил — разсеяно добави кралят, като гледаше към човека, който надничаше с безсрамна наслада откъм върха на стълбището. — Казваше ми татко никога да не го пускам зад гърба си. Защо не се чувствам бесен?

— ЗАРАДИ ЖЛЕЗИТЕ — късо обясни Смърт. — АДРЕНАЛИН И ТАКА НАТАТЪК. И ЕМОЦИИТЕ. ВЕЧЕ ГИ НЯМАШ. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ Е ОСТАНАЛО, Е САМО МИСЪЛТА. — Очевидно високата фигура стигна до някакво решение. — ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕРЕДНО — промърмори той, очевидно на себе си, — НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, КОЙ СЪМ АЗ, ЧЕ ДА СЪДЯ?

— Наистина кой?

— МОЛЯ?

— Казах кой си наистина?

— Я ДА МЛЪКВАШ.

Смърт постоя с наведен на една страна череп, сякаш вслушан във вътрешния си глас. Когато качулката се смъкна от главата му, покойният крал забеляза, че Смърт изглежда като полиран скелет във всяко отношение с изключение на едно. Очните му кухини светеха в небесносиньо. Верънс не беше изплашен, и то не само защото беше трудно да се страхува, когато частите от тялото, отговарящи за страха, бързо се вкочанясваха на няколко разкрача. А и защото никога през целия си живот не се бе чувствал истински изплашен и нямаше намерение да започва сега. Липсата на страх се дължеше отчасти на слабото му въображение, но също и на факта, че той беше един от редките индивиди, абсолютно фокусирани във времето.

Повечето хора не са. Те изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва.

Но Верънс винаги беше живял само за настоящето. Поне до този момент. Смърт въздъхна.

— ДОПУСКАМ, ЧЕ НИКОЙ НЕ ТИ Е СПОМЕНАВАЛ НИЩО ПО ВЪПРОСА? — предположи той.

— Я повтори?

— ИМАЛ ЛИ СИ НЯКАКВИ ПРЕДЧУСТВИЯ? СТРАННИ СЪНИЩА? ПОБЪРКАНИ ГАДАТЕЛКИ ДА СА КРЕЩЕЛИ НЯКАКВИ СЛОВА ЗАД ГЪРБА ТИ НА УЛИЦАТА?

— За какво? За умиране?

— НЕ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ. БИ БИЛО ПРЕКАЛЕНО МНОГО ДА ГО ОЧАКВАМЕ ОТ ТЯХ — кисело отбеляза Смърт. — ВСИЧКАТА РАБОТА НА МЕНЕ ОСТАВЯТ.

— Кой? — объркано попита Верънс.

— СЪДБАТА. ОРИСТА. И ОСТАНАЛИТЕ. — Смърт прегърна краля през раменете. — ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕАЛНОСТТА ТИ Е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛА ДА СТАНЕШ ПРИЗРАК.

— О.

Верънс погледна към своето… тяло, което си изглеждаше съвсем материално. След това обаче някой премина през него.