Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Разтрих челото си. Главоболието ми бе преминало, но сега заплашваше отново да се завърне.

— И е стигнала тук пак през Гробниците на времето, така ли? — попитах аз. — Които са се връщали във времето заедно с тях?

— Отчасти през Гробниците на времето — каза Енея. — Освен това самата тя е способна да се движи през времето.

Зяпнах. Това граничеше с лудост.

Енея се усмихна, сякаш прочела мислите ми или просто разчела изражението на лицето ми.

— Зная, че ти се струва безумно, Рол. Голяма част от онова, което все още ни предстои да преживеем, е много странна.

— Слабо казано — отвърнах аз. Още една мисловна ключалка поддаде. — Тео Бърнард! — възкликнах аз.

— Да?

— В „Песните“ има Тео, нали? Мъж… — Съществуваха много варианти на устното предание, поемата понякога се пееше и в съкратените, популярни версии се пропускаха много от по-дребните подробности. Баба ме беше накарала да науча по-голямата част от цялата поема, но скучните моменти никога не бяха задържали интереса ми.

— Тео Лейн — кимна Енея. — По едно време секретар на Консула на Хиперион, по-късно първи хегемонийски генерал-губернатор на нашата планета. Като момиче веднъж се срещнах с него. Достоен мъж. Скромен. Носеше архаични очила…

— Този Тео — прекъснах я аз, като се мъчех да си обясня нещата. „Някаква промяна на пола?“ Тя поклати глава.

— Почти улучи, но няма да получиш пура, както би казал Фройд.

— Кой?

— Тео Бърнард е пра-пра-пра и така нататък внучка на Тео Лейн — продължи Енея. — Нейната история сама по себе си е цяло приключение. Но е родена в тази епоха… избягала от мирските колонии на Мауи-обетована и се присъединила към бунтовниците… но го направила заради нещо, което аз казах на първия Тео преди близо триста години. То се предавало от поколение на поколение. Тео знаеше, че ще съм на Мауи-обетована, когато бях…

— Откъде? — прекъснах я аз.

— Точно това бях казала на Тео Лейн — отвърна приятелката ми. — Кога ще съм там. Информацията се пазела в рода му… също както поклонението на Шрайка се пази в „Песните“.

— Значи все пак можеш да виждаш бъдещето — безизразно отбелязах аз.

— Бъдеща — поправи ме Енея. — Вече съм ти казвала, че мога. Чу ме и тази вечер.

— Че си видяла собствената си смърт ли?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли какво си видяла?

— Не сега, Рол. Моля те. Когато настъпи моментът.

— Но щом има различни бъдеща — казах аз и долових ръмженето на болка в собствения си глас, — защо си видяла само една своя смърт? И щом можеш да я видиш, защо не можеш да я избегнеш?

— Бих могла да избягна точно тази смърт — тихо отвърна тя, — но това няма да е правилното решение.

— Как изобщо е възможно изборът на живота пред смъртта да е неправилно решение? — попитах. И разбрах, че съм извикал. Ръцете ми бяха свити в юмруци.

Енея докосна тези юмруци с топлите си длани, скри ги в дългите си пръсти.

— Точно това е въпросът — толкова тихо каза тя, че трябваше да се наведа напред, за да я чуя. Светлината на светкавиците играеше по склоновете на Хенг Шан. — Смъртта никога не е за предпочитане пред живота, Рол, но понякога се налага.

Поклатих глава. Съзнавах, че в този момент трябва да изглеждам нацупен, но не ме интересуваше.

— Ще ми кажеш ли кога ще умра аз?

Тя срещна погледа ми. Тъмните й очи бяха бездънни.

— Не зная — просто каза Енея.

Премигнах. Почувствах се смътно наранен. Нима бе толкова безразлична, че да не погледне в моето бъдеще?

— Разбира се, че не съм безразлична — промълви тя. — Просто реших да не поглеждам към онези вероятностни вълни. Беше ми достатъчно… трудно… да видя собствената си смърт. А да видя твоята, щеше да е… — Енея издаде странен звук и разбрах, че плаче. Приближих се към нея и я прегърнах. Тя се отпусна на гърдите ми.

— Извинявай, хлапе — казах с устни до косите й аз, макар че не можех да обясня точно за какво се извинявам. Бе странно да се чувствам едновременно толкова щастлив и толкова нещастен. При мисълта да я загубя ми се искаше да крещя, да хвърлям камъни към планината. Сякаш отразявайки чувствата ми, от върха на север изтътна гръм.

Зацелувах сълзите й. После просто продължихме да се целуваме. Солта на сълзите й се смесваше с топлината на устните й. После отново се любихме и този път движенията ни бяха бавни, внимателни и безвременни.

Когато се отпуснахме под студения вятър, все още притиснати един към друг, Енея постави ръка на гърдите ми и каза:

— Искаш да ме попиташ нещо. Усещам го. Какво е то? Помислих си за всички онези въпроси, които ме изпълваха по време на „дискусията“ й — за всичките й разкази, които бях пропуснал и които трябваше да наваксам, за да разбера защо е необходима церемонията на причестяването: „Какво всъщност е кръстоидът? Какво готви Мирът на онези опустели светове? Какво всъщност се надява да постигне Техноцентърът с всичко това? Какво, по дяволите, е Шрайка… чудовище ли е или закрилник? Откъде е дошъл? Какво ще стане с нас? Какво от онова, което вижда в бъдещето Енея, трябва да науча, за да оцелеем… за да избегне участта, за която е разбрала, още преди да се роди? Каква огромна тайна се крие зад Празнотата, Която Обвързва и защо е толкова важно да се свърже с нас? Как ще избягаме от тази планета, ако Мирът наистина е погребал единствения телепортал под стопена скала и между кораба на Консула и нас има мирски бойни кораби? Кои са тези «наблюдатели», за които говореше, че шпионирали човечеството векове наред? Какво означава всичко това за научаването на езика на мъртвите и така нататък? Защо създанието Немес и неговите близнаци все още не са ни убили?“