Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Нашата измокрена група изглежда сива и дрипава, но аз изобщо не мисля за външния ни вид, докато минаваме през високата шейсет метра порта на една от външните стени на манастира „Дрепунг“ и. пресичаме моста Ки Чу.

Този мост е широк двайсет и дълъг сто и петнайсет метра и е построен от най-модерна въглеродна пластостомана. Материалът блести като черен хром. Под него… няма нищо. Той свързва последната цепнатина в хребета, спускаща се на хиляди метри до фосгеновите облаци долу. Откъм източната му страна — посоката, от която идваме — сградите на „Дрепунг“ се издигат два-три километра над нас, плоски стени, грейнали прозорци и паяжини от официални кабелни пътища между манастира и двореца. Откъм западната му страна — пред нас — Потала се издига върху скалния склон на повече от шест километра и хилядите и каменни лица и стотици златни покриви отразяват проблясващите в ниските облаци светкавици. В случай на нападение мостът Ки Чу за по-малко от трийсет секунди може да се вдигне откъм западната скала.

Той не се вдига и ние го пресичаме. Покрай двете му страни са строени войници в церемониална униформа, всички въоръжени със смъртоносно сериозно копие или енергомет. В отсрещния край на Ки Чу ниеспираме при Парго Калинг, Западната порта — орнаментирана арка, висока осемдесет и пет метра. Отвътре блестят светлини, пречупвани през хиляди сложни мотиви. Най-яркото сияние идва от двете огромни очи — всякое диаметър повече от десет метра, — които гледат на изток над Ки Чу и „Дрепунг“.

Когато минаваме под Парго Калинг, всички спираме. Предстои ни да стъпим на територията на самия Зимен дворец, макар че до истинската му порта остават още трийсетина крачки. Пред нас се изкачват хилядата стъпала, които ще ни отведат до двореца. Енея ми е разказвала, че тук идват поклонници от целия Тян Шан, като вървят на колене, а в някои случаи и като се просват по очи на всяка крачка — буквално измервайки стотиците или хиляди километри с телата си, — само за да минат под Западната порта и да докоснат с чела тази последна част от моста Ки Чу в знак на почит към Далай лама.

Двамата с Енея минаваме под арката заедно и се споглеждаме.

След като показваме поканите си на пазачите и служителите на главния портал, ние се изкачваме по хилядата стъпала. С удивление откривам, че стълбището е ескалатор, макар Тромо Трочи от Дому да ми прошепва, че често го оставят изключено, за да позволят на вярващите последно усилие, преди да ги допуснат в горните части на двореца.

На първите обществени равнища отново проверяват поканите ни, слуги ни освобождават от горните ни дрехи и други слуги ни придружават до стаи, в които можем да се изкъпем и преоблечем. Великият шамбелан Чарлз Чи-кяп Кемпо получава малък апартамент на седемдесет и осмото равнище на двореца и след безкрайни обиколки из външните коридори — прозорците от дясната ни страна гледат към червените покриви на манастира „Дрепунг“, които блестят под светлината на мълниите — ни посрещат други прислужници, определени за личните ни нужди. Всеки от групата ни има поне затворена със завеси ниша, в която ще спи след официалния прием, а съседните бани предлагат гореща вода, вани и съвременни звукови душове. Последвам Енея и й се усмихвам, когато ми намига на излизане от топлото помещение.

Нямам истинско официално облекло в Храма, висящ във въздуха — нито на кораба, който в момента се крие на третата луна, — но Ломо Дондруб и някои от другите с приблизително моите размери ми дадоха дрехи за приема: черни панталони и лъснати, високи, черни ботуши, бяла копринена риза под златна жилетка, червено-черно сако, завързано на кръста с тъмночервен копринен пояс. Официалната вечерна пелерина е направена от най-фина коприна, донесена от западните части на Музтаг Алта и е черна, но със сложни червени, златни, сребърни и жълти мотиви по краищата. Това е втората най-хубава пелерина на Ломо и той ясно ми даде да разбера, че ако я изцапам, скъсам или загубя, ще ме хвърли от най-високата платформа. Ломо е приятен, разбран човек — нещо почти нечувано за летец самотник, както са ми казвали, — но ми се струва, че не се шегуваше.

А. Бетик ми зае необходимите за приема сребърни гривни, купени от красивите пазари на Хей уанг-му. На раменете си поставям червената качулка от пух и вълна от зигокоза, заета ми от Джигме Норбу, който цял живот напразно бе чакал да получи покана за Зимния дворец. На шията ми виси верижка от сребро и нефрит, официален талисман на майстора дърводелец и мой приятел Чангчи Кенчунг, който тази сутрин ми каза, че е бил на три приема в двореца и че всеки път ужасно се е отегчавал.