Димитър Талев - Илинден

Тома Ничов стоеше до нея и смирено слушаше. Той беше доста закръглен мъж, строг и важен, почиташе жена си точно според Писанието. Слушаше я смирено и Борис. Госпожа Ничова беше нисичка, дребна жена, махаше бързо-бързо късичките си ръце, лицето й с издути бузи цяло се движеше, дори и щръкналият й нос вземаше участие в бързия й говор. Най-сетне Борис използува една къса пауза и понечи да си тръгне, но учителката тоя път го хвана за ръкава, протегна към него лице с ококорени очи, тайнствено му зашепна:

— Какво чувате, господин Глаушев, тук се говорят страшни работи, затова съм болна чак, че не можем да си тръгнем. Ами вие защо се бавите още, имате млада жена, и то в положение, как я държите в тия страхотии. Всички говорят, че ще има въстание, не сте ли чули, целото село говори и поп Аргир каза. Да си вървим заедно, вие немате много багаж, ще можем да сместим с него и нашата вълна, много место заема, ние немаме къде, много покъщнина с децата, а вие не дръжте тук повече жена си, вие, мъжете, не знаете какво е това за всека жена, може да се уплаши от нещо и да се случи нещастие…

Най-сетне Борис успя да се измъкне от тоя словесен порой, чийто празен шум дълго звуча в ушите му и след като се раздели с двамата загрижени съпрузи. Но той се върна веднага в къщи. Ружа беше бременна в последните месеци, а те двамата никак не бяха говорили досега за нейното необикновено положение. Тя беше селянка и знаеше, че това си беше женска грижа, дори беше срамно да се говори и със собствения мъж за бременност и раждане. Така си мислеше и той, че това бяха женски грижи и женски тайни. Ала сега отеднаж се уплаши за Ружа.

Той я завари в стаята им на горния кат все тъй заета с тия тайнствени приготовления около предстоящото раждане. Тя шиеше или плетеше нещо, но винаги го скриваше и той не знаеше какво шиеше, какво плетеше тя по цели дни. Скри тя нещо и сега, като влезе Борис в стаята. Лицето й бе погрозняло, с подути устни и носът й се бе разширил, само очите й бяха си останали все тъй хубави. Борис не мислеше нищо за детето, което щеше да се роди, но като виждаше погрознялото лице на жена си, сърцето му се изпълваше с милост към нея — не съжаление или съчувствие, но някаква особена, дълбока обич. Как не бе помислил досега за нея и трябваше да го подсети Ничова? Той започна направо:

— Руже, тук може да станат некои работи, народът се готви.

— Знам.

И гласът й бе станал по-тих, по-дълбок, но и някак отпаднал.

— За тебе ще бъде по-добре да идеш при мама, в града.

Тя го погледна уплашена, попита:

— Ами ти къде ще бъдеш?

— Аз? Ще дойда и аз, но… Аз требва да бъда тук.

— Ще си бъдем заедно, тука ще си стоим — каза тя и колкото да беше тих и мек гласът й, Борис почувствува, че отговорът й беше решителен. Той се опита да я разубеждава:

— Тук ще бъде по-опасно, село е. В планината сме… Тя го прекъсна със същия тих глас и със същата решителност:

— Както ще бъде за целия народ, така ще бъде и за нас.

Това беше пак отговор на селянка. Тя вижда у своите люде най-сигурна опора и не иска да се дели от тях ни за добро, ни за зло. Борис вече не заговори с нея за града. Отиде само той за една седмица и пак се върна в Дебрища. Старите не се и опитаха да го спрат.

Като се върна, той не завари в селото Милош Ванков, който бе заминал за България по канала на Организацията с двеста и петдесет лири селски пари за пушки и патрони.

В тефтера на Кузман Велянов бяха записани само петдесет и осем лири, повечето от гурбетчиите, които се бяха върнали в селото тая пролет. Никой вече не влизаше да запише. Нямаше пари народът. Готови бяха мнозина да продадат едно или друго или нещо от живата си стока, но никой нищо не искаше да купува сега; не беше време за купуване и събиране на имот. Малко пари за оръжие се бяха събрали, а време за губене нямаше.

— Аз ще ги допълня до шейсет — каза Кузман. — Повеке не мога. Пушка аз си имам, имам и револвер, и сичко.

Всички бяха дали, колкото можаха. И преди бяха давали много пъти. В касата имаше и други седемдесет лири — къде чак в България за пушки със сто и тридесет лири? йоле Ядрев все това повтаряше:

— Ще влеза у ханджията.

Ала неочаквано сам Анте ханджията дойде в работилницата на Кузман. Започна да се кара, но и да се моли:

— Ето три пазара човек не е стъпил в хана ми и никакъв човек не стъпва ни в хана, ни в механата. Пазарджиите връзват добитъка си по дворищата наоколо, секи им отваря портата си. Ще ме погубите бре! Това е ваша работа, комитска, само вие можете да я наредите така. Е, кажете що искате от мене бре!