Димитър Талев - Илинден

— Какво правиш, мори! Сто и двайсет лири са вътре! Затова ли ти ги дадох да ги пазиш! Сто и двайсет са!

Младата жена се върна при децата, прегърна ги с двете си ръце. Йоле бързо развърза кърпата, погледна парите и пак я върза. Сложи я в пояса си. Ханджията повтори с по-тих глас:

— Сто и двайсет лири са…

— Не ги вземаме за себе си — рече Йоле. — Като се освободи Македония, ще ти ги върне. А сега, ако ви е мил животът, ни гък, ни мък! — Той се загледа в стария ханджия и добави: — Ти нещо не ми харесваш, дедо Анте.

Йоле се обърна и излезе, следван от тримата четници. Като излязоха на улицата, събра четиримата си другари под едно дърво малко по-надолу край отсрещната стена и тихо им пошушна:

— Чакайте да видим сега какво ще стане.

Не мина много време, и от портата си излезе хадджията със запален фенер и тояга в ръце. Йоле направи знак с ръка на другарите си да почакат и тръгна с тихи стъпки след стария ханджия. Бързо го настигна:

— Къде, дедо Анте?

Ханджията удари тоягата в земята:

— При юзбашията, ето къде! Душата ми изеде ти! И сички вие, хаирсъзи, хайдуци! Ще му кажа, че ме обрахте.

— Върни се, дедо Анте — каза му тихо Йоле: — Там аз нема да те пусна, върни се при внучетата си.

— Нема да се върна! — изхриптя ханджията.

Йоле извади бързо камата си и я заби дълбоко в гърдите му. Чу се глух, пресекнал вик, паднаха на земята тоягата и фенерът, който веднага угасна, йоле измъкна камата си и пак я заби в гърдите на ханджията. Сега Анте Богев не издаде никакъв звук и падна с подвити колена. Камата остана в ръката на Йоле. Той се наведе да види лицето на стареца, чернееше се устата му отворена. Йоле обърса камата от дрехите му и я прибра в пояса си. Върна се при четиримата четници и само това каза:

— Очисти се най-сетне селото от него… Проточиха се петимата надолу по улицата и скоро изчезнаха в тъмнината.

Рано на другата сутрин дойде чаушинът Хасан с двама заптии да пита и разпитва двете жени за убийството на ханджията. Не казаха нищо ни старата ханджийка, ни снахата. Само дигаха рамена:

— Не знайме кой го уби… Излезе и не се върна. Нищо не знайме ние.

Така бе подучила снахата свекървата си. Същия ден Милош Банков замина за България.

Турците не предприеха нищо около това убийство. Чаушинът искаше да задържи Кузмана Велянов, Йолета Ядрев и още неколцина други селяни, но мюдюринът махна с ръка:

— Остави… Какви доказателства имаш срещу тях? Нищо няма да ти признаят. Комити били… те всички са комити сега.

И той излезе да се разхожда по селския площад тъжен и отегчен. Чаушинът ръмжеше и след него, но сам нищо не можеше да стори, псуваше и се заканваше на всички гяури.

Всеки ден, когато аскерът беше в селото, и точно на залез слънце, горе, на височината при казармата, започваше да свири войнишка тръба. Самотен и строг се носеше над селото проточеният зов на тръбата — аскерът се събираше на вечерна молитва. Скоро след това в околните височини отекваше вик от стотина гърла.

— Падишахъмъз чок яша! 93 93 Падишахъмъз чок яша! — Да живее нашият падишах!

Властно и враждебно ехтяха тия звуци, тоя вик във вечерния час и до неотдавна селото се спотайваше под тях със страх. Ала сега отдолу, откъм селото, им отвръщаше гневен ропот. Мъжете поглеждаха нагоре изпод вежди, стискаха юмруци и псуваха султана и аскера му, жените кълняха гласно, та се чуваха! клетвите им по дворовете и през кривите селски улички:

— Куршум да запуши гърлото ви, пусти да опустейте и вие, и султанът ви!

Още от началото на лятото над цялата страна се носеха тревожни мълви и всякакви думи, страшни и радостни в същото време — правеха се всякакви догадки за предстоящите събития, определяше се денят на въстанието, прославяха се бъдещи герои и непостигнати още победи, предричаше се неминуема гибел на вековния тиранин и край на черното робство. Поробеният народ се готвеше открито за борба и чакаше нетърпеливо съдбоносния час. Най-голямата грижа беше за оръжието. Купуваше се в големи количества брашно и сол, също и всякаква друга храна, която можеше да се пази за по-дълго време. Пазарите по градовете никога не са били така многолюдни, пътищата по цялата страна така оживени. Плодородието тая година беше голямо, бързаше се и с жетвата — да се прибере по-скоро хлябът, докато людете са още по домовете си. Оживяха и нощите и сън не ги ловеше людете в тая обща възбуда. Планините бяха пълни с мъже, въоръжени с всякакво оръжие, дори и само с по една тояга, а всеки ден и всяка нощ прииждаха нови борци от градовете и селата. През редица нощи от Преспа излизаха големи групи младежи, пък и по-стари мъже на път към Железник и към други планини наоколо.