Димитър Талев - Илинден

По гърба на Борис Глаушев мина студена тръпка, но преди него се обади Ванков, непримиримият враг на селския чорбаджия:

— Не, не… Да опитаме първо с хана. Ще миряса, щом престанат да текат грошове в кесията му.

Груев нищо не каза. Не се опита да оправдае или смекчи страшните свои думи: „Да мине под нож.“ Те трябваше да запазят силата ой, да бъдат чути с всичката им сила. Той бе приел в сърцето си суровия, страшния закон на борбата, стремеше се да подчини и бе подчинил на него всичко в себе си и всичко вън от себе си. Оттам идеше неотразимата сила на погледа му, силата, която се чувствуваше във всяко негово движение, в звънкия му глас. Той не искаше нищо за себе си, а това беше друга сила в него. Това знаеха всички люде, които се срещаха с него — знаеха колко сдържан беше той във всички човешки склонности и слабости. Груев сега обикаляше всички райони на Битолския окръг, дето се очакваше да се развият предстоящите събития, и навсякъде даваше силен тласък на общата подготовка на въстанието с всяка своя дума. Простите люде по планинските села му вярваха и му се подчиняваха.

И Кузман Велянов, и Йоле Ядрев, и другите неколцина от ръководството в Дебрища, а с тях и Ванков, и Глаушев като че ли едва сега, след срещата им с Груев, виждаха селото и неговата околност, виждаха людете, които се събираха пазарен ден от целия Железник или минаваха оттук, за да идат, в града. Ами Дебрища наистина беше крепост на Железник! Кузман докара скришом още един дънер в старата си къща и започна да го провърта с по-големия си калфа, та Дебрища да има поне още един топ. Още първия неделен ден след срещата с Груев Кузман излезе да пообиколи нивиците си, тръгнаха с него и двамата учители на празнична разходка из околностите на селото. Пътят за Преспа, и за Битоля оттатък градската махала минаваше по широкия гръб на една височина и след това, отеднаж слизаше в една неголяма долинка край реката. Това беше местността „Надолец“. От двете страни насреща се издигаха каменисти стръмнини и тук можеше да се мине само по пътя и по реката. Тук трябваше да се затвори най-напред пътят. Един окоп ще се изкопае като преграда на самата височина, преди да хлътне пътят в долинката. Ала малко по-назад, откъм дясната страна, планинските височини се бяха дръпнали доста надалеко и се отваряше на югоизток широк простор, та, се виждаше далеко по Преспанското поле. Тук беше Разполе и цялата местност нататък беше хълмиста, неравна, пресечена с долове, но беше отворена откъм полето, виждаха се долу двете турски села Бегово и Раздел и други села нататък. Хълмищата, които се спущаха накъм полето, бяха голи, промити и разядени от дъждовете, а някога тук е ширила гънки стара гора, чак до Бегово и Раздел; турците от тия две села бяха опустошили гората и бяха я палили на два пъти.

— Тука ни е слабото место — рече Кузман. — Пътя ще хванем, ама оттука могат да ни се качат горе и пет табура аскер. Тука ще сложим топовете, та ще бием чак Бегово и Раздел.

Село Дебрища беше добре запазено от всички други страни — нужно беше да се завардят с по три-четири пушки още няколко пътеки и долища из планината наоколо. Тримата стратези се върнаха доволни в селото: с няколко стотици пушки Дебрища ще се превърне в истинска крепост. Добри люде, добри мъже имаше, а нямаше пушки.

Още на другия ден на тезгяха на работилницата на Кузман Велянов се появи един малък тефтер от груба, грапава хартия и съшит с бял конец, а върху него беше сложен току-що наострен молив, отдалеко се белееше дървото му, грубо издялано. Пръв дойде стрико Евтим Търпев — кокалест як мъж с прошарени мустаки и румено широко лице; преди време в неговата къща бе гостувал Делчев и стрико Евтим бе му казал:

— Като те гледам, господин Гоце, какво ли ще се жаля аз?

— Стрико Евтиме — бе му отговорил апостолът, — който се е прежалил еднаж, може да дели мегдан и с небесните архангели.

Влезе стрико Евтим Търпев в работилницата и още от вратата бръкна в пазвата си, извади една кирлива платнена кесия, завързана с дълъг черен гайтан. И почна да я развързва. Кузман излезе напред да го посрещне, приближиха се двамата към тезгяха и стрико Евтим сложи там, до тефтера, шест златни лири:

— Пиши, Кузмане.

Кузман се наведе, наплюнчи молива, наплюнчи го още еднаж и писа: „стр. евт. търп. шест л.“ Те бяха някакви подобия на букви и само той, Кузман, можеше да прочете написаното. Стрико Евтим попита:

— Ще има ли за една? Маликерка…

— Е, може да има, Евтиме. Ще видим как ще ги вземем.