Димитър Талев - Илинден

— Повели, Велко войвода, и вие сички, момчета! Повелете да хапнем, каквото господ дал.

Насядаха всички — войводата начело, майките — до синовете си, невестите — до мъжете си, сестрите — до братята си. Тогава една от по-старите жени подигна очи към войводата и попита:

— Де ти е невестата, Велко?

— Не съм я канил да дойде — отговори Велко с едва доловима горчивина в гласа си, но не можеше да се познае дали още се сърдеше, че бяха дошли толкова жени в комитския стан, или пък от тъга за своята невеста.

Обади се тогава една млада девойка, дошла при брата си, тихо продума, но всички я чуха:

— Изтичах да съобщя на учителката, че тръгваме, но тя каза: „Нема да ида там против волята на Велко, а той нищо не ми е обаждал.“ Ами сега — продължи девойката, като видя скръбната сянка по лицето на войводата, — сега аз мога пак да изтичам, не е далеко оттука.

— Върви, върви! Побързай! … — чуха се гласове от всички страни.

Девойката скочи и припна като сърна между дървесата. Велко наведе глава, за да скрие радостното си смущение.

— Хайде, Велко — подкани пак една от по-старите жени, — тебе ти се пада да благословиш трапезата.

Велко пръв се прекръсти и обедът започна.

Тихо и сдържано се хранеха всички, никой не посягаше лакомо, макар да имаше вкусни неща на трапезата. И всички бяха повече внимателни към другоселците в тая рожденска дружина. Не вървеше и разговорът, макар да се бяха събрали толкова люде. Жените гледаха своите близки люде тук, гледаха ги с обич и скръб, не можеха да им се нагледат. Отдалеч още усеща и знае женското сърце: какъв огън се надигаше от всички страни над родната земя и накъде бяха тръгнали тия скъпи техни люде, колцина от тях ще минат живи и здрави през огъня?

Зададе се между дървесата учителката, надянала на ръка шарена торба — и тя носи хляб на мъжа си. Девойката бе взела малката й щерка и вървеше след нея цяла светнала от радост. Дона и Велко не бяха се виждали повече от месец време. Той едва-едва й се усмихна — да не покаже слабост, но лицето му, колкото беше загоряло от слънцето, стана тъмноалено. Дона взе детето си, приближи се и седна до Велко. Тогава пак една от по-старите жени каза:

— Е, Велко, нели виждаш, че е хубаво, като се събрахме да се видим, а ти не искаше и да ни се обадиш.

Велко не отговори веднага, после дигна лице и светналите му очи се зеленееха от горските листа и треви наоколо.

— Е, стара майко, чувал съм баща ми, Даме Скорнев, да чете в евангелието за божия син! Не знам дали съм запомнил добре, но там Христос казва: „Който тръгне след мене, нека забрави майка и баща, жена и дом…“ Така сме и ние сега, така разбирам аз, стара майчице…

Като видя Велко, че вече никой не посягаше към трапезата, изправи се и рече:

— Време е за нас да тръгваме.

Някоя от жените проплака, но бързо сподави плача си. Зачу се тих, бърз говор, поръки и наръки, поздрави и благословии, топъл шепот. Дона и Велко се видяха сами един срещу друг. Тя държеше детето си на ръце, но не сваляше очи от лицето на мъжа си и през погледа й се изливаше като поток от светлина цялата й душа.

— Велко…

— Сбогом, Доне.

Твърд човек беше той, а две сълзи оросиха гъстите му млади ресници.

В началото на лятото в Дебрища пристигна Даме Груев. След смилевския конгрес той заедно с другите двама членове на щаба и една чета от двадесет души обикаляше планинските райони на Битолския окръг, за да ръководи и наблюдава отблизу подготовката сред народа по многобройните планински села. Преспанската околийска чета придружаваше Груева и другарите му през целия Железнишки район, с нея той обиколи и близките околности на Дебрища, но в селото влезе сам. Излязъл бе да го посрещне само Йоле Ядрев, който го доведе в старата къща на Кузмана Велянов.

Още не беше съмнало, и Груев легна да поспи в по-малката стая на тоя изоставен дом. Няколко часа по-късно го събуди някакъв тих, еднообразен шум, който идеше откъм съседната, по-голямата стая. Груев стана и се ослуша. Чуваше се тихо, глухо стържене. Той отвори полека вратата на стаята и излезе в трема пред къщата, но в тоя миг се отвори вратата и на съседната стая. В трема излезе Иоле Ядрев и тихо рече:

— Тука сме, господин Даме.

Влязоха заедно в съседната стая. Насреща, под ниския таван на мрачната стая, бяха застанали Борис Глаушев, Милош Ванков, Кузман Велянов, един от калфите му и други двама мъже, местни люде. Те всички бяха станали да посрещнат Груева, а Борис Глаушев го виждаше за пръв път. Груев беше облечен в шаячна четнишка куртка и шаячни панталони, с подковани опинци. По него не се виждаше никакво оръжие — пушката си бе оставил при четата, а револверът и патронташът, които носеше, бяха скрити под куртката му. Беше гологлав и наскоро подстриганата му коса беше леко разчорлена. Лицето му беше бледо и изглеждаше и доста слабо поради дългата, леко раздвоена брада и големите едва завити нагоре мустаки. Широко и открито беше челото му и под него светеха тъмните му очи с внимателен, съсредоточен поглед.