Тери Пратчет - Цветът на магията

— С времето всички неща идват към Обиколната Ограда — с поучителен тон каза тралът, докато равномерно се полюшваше на стола си. — Работата ми е да събирам плуващите останки. Дървенията, разбира се, и корабите. Варели с вино. Бали платове. Вас.

Нещо просветна в съзнанието на Ринсуинд.

— Аха, това е мрежа, нали? Ти си опънал мрежа точно на края на морето!

— Обиколната Ограда — кимна тролът. През гърдите му пробягаха вълни.

Ринсуинд погледна към фосфоресциращата тъмнина, която заобикаляше острова и глупаво се ухили.

— Естествено — каза той. — Удивително! Можеш да потопиш цели купища от нея и да я прикрепиш към рифове, и… за бога! мрежата трябва да е много здрава.

— Тя Е — каза Тетис.

— Би могло да се опъне на разстояние няколко мили, ако се намерят достатъчно скали и разни други неща — продължаваше магьосникът.

— Десет хиляди мили. Аз патрулирам само в тази отсечка.

— Та това е една трета от цялата обиколка на Диска!

Тетис кимна повторно и от това малко се разплиска. И докато двамата мъже се почерпиха с още малко от зеленото вино, той им разказа за Обиколната Ограда, за усилията, изразходвани за построяването й, за древното и мъдро Царство на Крул, което я бе конструирало преди няколко века, и за седемте армии, които непрекъснато патрулираха, за да я поддържат в изправност и да връщат спасеното от тях на Крул. Разказа им и за начина, по който Крул се бе превърнал в страната на спокойствието, управлявана от най-ерудираните търсачи на знанието, и за това как те непрекъснато се опитваха да разберат в най-малки подробности удивителната сложност на вселената, за това как моряците, скитащи се по Обиколната Ограда, се превръщат в роби и как обикновено им режат езиците. След възклицанията, които последваха тази част от разказа му, много приятелски той им обясни колко безсмислено е да се съпротивляват и че е невъзможно да избягат от острова — освен ако не стигнат с лодка до един от останалите триста и осемдесет острова, които лежаха между този и самия Крул. Или ако не скочат от Края на света — и им изтъкна огромните преимущества на това да бъдеш ням, в сравнение, да речем, с това да бъдеш мъртъв.

Последва мълчание. Приглушеният нощен тътен от Водопада на Ръба правеше тишината само още по-тежка.

После люлеещият се стол започна отново да скърца. Тетис изглеждаше страшно пораснал по време на монолога.

— Няма нищо лично във всичко това — допълни той. — Аз също съм роб. Ако се опитате да ме обезвредите, ще бъда принуден да ви убия, естествено, но няма да ми е особено приятно да го направя.

Ринсуинд погледна трептящите юмруци, отпуснати свободно върху скута на трола. Обзе го подозрението, че те биха могли да го ударят с цялата сила на цунами.

— Мисля, че не разбираш. Аз съм гражданин на Златната Империя — заобяснява Двуцветко. — Сигурен съм, че Крул не би желал да си навлече гнева на Императора.

— А как ще разбере Императорът? — попита тролът. — Да не мислиш, че си първият гражданин на Империята, който е намерил края си на Обиколната Ограда?

— Аз никога няма да бъда роб! — изкрещя Ринсуинд. — По-добре… по-добре да скоча от Ръба! — Той се удиви от звученето на собствения си глас.

— Наистина ли? — попита тропът. Люлеещият се стол отлетя назад към стената и една синя ръка сграбчи магьосника през кръста. Миг по-късно тролът вече крачеше навън от колибата, стиснал небрежно Ринсуинд в единия си юмрук.

Той спря чак когато стигна до оня край на острова, където се намираше Ръба. Ринсуинд изписка жално.

— Я млъкни, иначе наистина ще те изхвърля през Ръба — сряза го тролът. — Държа те, нали? Гледай!

Ринсуинд погледна.

Пред него се разстилаше мека черна нощ, а звездите й, обвити в мъгла, кротичко блещукаха. Но очите му се насочиха надолу, привлечени от някакво неудържимо очарование.

На Диска сега беше полунощ и, следователно, слънцето се намираше далече, далече долу, и се люлееше бавно под огромния, заскрежен коремен щит на Гигантската Атуин. Ринсуинд направи един последен опит да съсредоточи погледа си върху върховете на обувките си, които стърчаха над ръба на скалата, но самата височина го отклони.

От двете му страни две бляскави завеси от вода се спускаха с грохот надолу към безкрайността, тъй като островът разбиваше морето на две по пътя му към дългото падане. На стотина ярда под магьосника най-голямата сьомга, която той някога беше виждал, изхвръкна от пяната с див, отривист и абсолютно безнадежден скок. После падна обратно, и пак, и пак, в златната светлина под света.