Тери Пратчет - Цветът на магията

Когато биенето спря, той бавно се обърна и ги погледна разтревожено.

— По-важни сте, отколкото си мислех — каза той. — Няма да чакате флотата, която събира спасените неща. Ще ви вземе летателен апарат. Така казват от Крул! — Той повдигна рамене. — А аз даже не бях изпратил съобщението още, че сте тук. Някой пак пие орехово вино.

Той вдигна един голям дървен чук, който висеше на колона до камбаната и с няколко удара изсвири с него кратка мелодия.

— Това ще бъде предадено от кантонер на кантонер по целия път назад до Крул — каза той. — Наистина е великолепно, нали?

Той се носеше като стрела над морето, на около един човешки бой над него, и въпреки това оставяше пенеста диря, когато силата, която го държеше горе — каквато и да беше тя, се забиваше внезапно с все сила във водата. Ринсуинд знаеше каква сила го държи горе. Той беше, щеше да е първият, който би си признал, че е страхливец, че е некомпетентен, че даже и като некадърник не е достатъчно добър; и въпреки това, все пак той беше що-годе някакъв магьосник, знаеше една от Осемте Велики Магии, когато му дойдеше времето, самият Смърт лично щеше да дойде да го вземе, така че, можеше да различи действително съвършено наточената магия, когато и да я видеше.

Лещата, която леко се плъзгаше по водната повърхност към острова, беше широка може би двайсет стъпки и беше съвършено прозрачна. По периферията й бяха насядали цял куп мъже в черни роби, завързани поотделно с кожени ремъци за диска, и всеки един от тях се беше втренчил във вълните долу с такова измъчено и болезнено изражение на лицето, че прозрачният диск изглеждаше накачен отвсякъде с гаргойли.

Ринсуинд въздъхна с облекчение. Звукът беше толкова необичаен, че накара Двуцветко да откъсне поглед от приближаващия се диск и да го насочи към него.

— Важни сме, честна дума — обясни Ринсуинд. — Иначе не биха хабили цялата тази енергия за някакви си двама потенциални роби. — Той се ухили.

— Какво има? — попита Двуцветко.

— Ами, дискът трябва да е бил създаден от Чудния Концентратор на Фреснел — авторитетно каза Ринсуинд. — Това обяснява много редки и нестабилни негови съставки, като, например, дъх на дракони и т.н., и отнема цяла седмица на поне осем четвърторазредни магьосника да си го представят. Пък и всичките тези магьосници на него, на които трябва да се дават хидрофоби…

— Искаш да кажеш, че те мразят водата? — попита Двуцветко.

— Не, не може да се каже така — отвърна магьосникът. — Омразата, също като любовта, е притегателна сила. Точната дума е, че им се повдига от нея, самата мисъл за нея ги отвращава . Един истински хидрофоб трябва да се обучава в дехидрирана вода още от раждането си. Искам да кажа, че за едната магия това струва цяло състояние. Но те стават великолепни магьосници по метеорологичните прогнози. Дъждовните облаци просто се предават и си отиват.

— Звучи ужасно — каза зад тях водният трол.

— Освен това, всичките умират млади — продължи Ринсуинд, без да му обръща внимание. — Просто не могат да живеят в мир със себе си.

— Понякога си мисля, че човек може цял живот да броди по Диска и пак да не види всичко, което има да се види — каза Двуцветко. — А сега се оказва и че има толкова много други светове! Само като си помисля, че бих могъл да умра без да съм видял и една стотна от това, което има за гледане, започвам да се чувствам — за миг той спря, после продължи — ами, жалък, струва ми се. И много се ядосвам, разбира се.

Летящото нещо спря на няколко ярда централно от острова, като хвърляше поток от пръски. Увисна там и бавно започна да се върти. Една покрита с качулка фигура, която стоеше до ниската колона в самия център на лещата, им даде някакъв знак.

— Най-добре да излезете — каза тролът. — С нищо няма да ви помогне, ако ги карате да ви чакат. Радвам се, че се запознахме. — Той се ръкува с тях, мокро. Тролът излезе и тръгна известно разстояние с тях във водата. В същият миг двамата най-близко стоящи хидрофоба върху лещата отскочиха светкавично назад, а на лицата им беше изписано неописуемо отвращение.

Забулената фигура се пресегна с една ръка и пусна въжена стълба. В другата си ръка държеше сребърна пръчка, чийто вид недвусмислено подсказваше, че е предназначена за убиване на хора. Първоначалното впечатление на Ринсуинд се потвърди, когато фигурата вдигна пръчката и небрежно замахва с нея към брега. Една част от скалата изчезна, а на мястото й остана незначителна сива мъгла от празно пространство.