Клифърд Саймък - Братството на талисмана

— Но ти си останал с Разбойника.

— Не останах. Бях пощаден. Той ме пощади понеже аз бях единственият, познаващ пчелите. Малко хора познават пчелите, а Разбойникът обича хубавия мед.

— Излиза, че съм бил прав в мислите си — каза Дънкан. — Той и хората му са завзели имението и са избили обитателите му.

— Да — рече Седрик. — Тежки времена се стовариха върху тази бедна страна. Първо Разбойникът и подобните нему, а след това Опустошителите.

— И ти ще ни покажеш най-бързия път за да се измъкнем извън досега на Разбойника?

— Точно това ще направя. Познавам всички преки пътеки. Дори и на тъмно. Когато видях какво се случи, събрах провизии от кухнята, излязох извън укрепленията и легнах край пътя за да ви чакам.

— Но Разбойникът ще разбере, че ти си направил това. Той ще иска да си отмъсти на тебе.

— Няма да разберат, че липсвам — поклати глава Седрик. — Аз съм винаги с пчелите. Прекарвам дори нощите си с тях. Влизам вътре само заради студа и дъжда. Дори да забележат, че ме няма, което едва ли ще се случи, ще помислят, че съм при пчелите. И ако не възразите, сър, за мене ще бъде чест да водя човек, който се е противопоставил на Разбойника.

— Мисля, че не харесваш много Разбойника.

— Отвращавам се от него. Но какво може да направи един човек. Малък удар тук и там. Като този. Човек прави каквото може.

Конрад взе торбата от ръцете на стария човек.

— Аз ще нося това — каза той. — Можем да го сложим с товара на Красавица по-късно.

— Мислиш ли, че Разбойникът и хората му ще ни последват? — попита Дънкан.

— Не знам. Вероятно не, но човек не може да бъде сигурен.

— Каза, че го мразиш. Защо не тръгнеш с нас. Сигурно не ти се иска да останеш с него.

— Не с него. На драго сърце бих се присъединил към вас. Но не мога да изоставя пчелите си.

— Пчелите ли?

— Сър, знаете ли нещо за пчелите?

— Много малко.

— Те са — каза Седрик — най-удивителните създания. Само в един кошер живеят толкова много, че не могат да бъдат преброени. Но те се нуждаят от помощта на човека. Всяка година трябва да има силна царица, която да снася много яйца. Една царица. Само една, напомням ви, ако искате кошерът да бъде силен. Ако те са повече от една, пчелите се роят, част от тях ще отиде другаде, намалявайки броят им в кошера. За да ги запазите силни, трябва да има пчелар, който да знае как да се справя с тях. Преглеждате всичките пити, за да търсите килийки с други царици и ги унищожавате. Ако видите, че има нова силна царица, можете дори да унищожите твърде остарялата царицата.

— Поради това ще останете с Разбойника?

Старият човек се изправи.

— Аз обичам моите пчели — каза той. — Те се нуждаят от мене.

Конрад изръмжа:

— По дяволите пчелите. Ще умрем тук, говорейки си за пчели.

— Аз говоря прекалено много за пчелите — каза старият човек. — Последвайте ме. Не изоставайте от мене.

Той се понесе като дух пред тях. На места вървеше, другаде тичаше, после пак тръгваше бавно и предпазливо, като опипваше пътя си.

Спуснаха се в малка долина, прехвърлиха един хребет, гмурнаха се в друга, по-голяма долина и я изоставиха за да изкачат още един хребет. Над тях звездите бавно се търкаляха по небето и луната се спускаше на запад. Студеният северен вятър духаше все още, но дъждът беше престанал.

Дънкан беше изморен. Без да се е наспал, тялото му се бунтуваше срещу темпото, което налагаше Старият Седрик. От време на време се препъваше.

— Качете се на коня — предложи Конрад, но Дънкан само поклати глава.

— Даниел също е изморен — отвърна той.

Умът му се отдели от тялото. Краката му продължиха, движейки го напред, през тъмнината, в бледата лунна светлина, през морето на гората, мрежата от хълмове, прорезите на долините. Умът му отиде другаде. Той се върна отново към денят, когато започна всичко това.

За първи път Дънкан усети, че ще се случи нещо, докато трополеше по стълбите на извитото баронско стълбище и прекосяваше фоайето в посока към библиотеката, където, беше му казал Уелз, го очакваха баща му и Негова светлост.

Не беше необичайно за баща му да иска да го види. Беше привикнал с това, но каква ли работа беше довела архиепископа в замъка? Негова светлост беше възрастен човек, натежал от добро ядене и недостатъчно работа. Той рядко се осмеляваше да напусне абатството. Необходимо беше нещо от необичайна важност за да го накара да дойде на старото си сиво муле, което беше бавно, но стъпваше меко, като облекчаваше пътуването на човека, намразил активността.