Клифърд Саймък: Братството на талисмана

Младежите се заеха с желание с поставената им задача.

Ботушите заритаха кучетата, а те почнаха да хапят в отговор, квичейки и скимтейки.

Дънкан тръгна напред, последван от Конрад.

— Благодаря, сър — каза Дънкан, — за вашето внимание!

Харолд, Разбойникът, беше с груба фигура, космат, с несресана коса. Косата и брадата му имаха вид на развъдник на плъхове. Той носеше наметало, което някога лилаво, беше толкова зацапано с петна от мазнина, че сега беше по-скоро мръсно на цвят. Кожата, с която беше обшита яката и ръкавите му, беше изядена от молци.

Разбойникът посочи мястото до себе си.

— Моля, седнете, сър!

— Името ми — каза Дънкан, — е Дънкан Стендиш, а човекът с мене се нарича Конрад.

— Конрад е твой крепостен?

— Не е мой крепостен, а мой спътник.

Разбойникът се запъна за момент върху отговора, след което каза:

— В такъв случай, той трябва да седне с вас — той се обърна към човека на съседното място. — Ейнар, разкарай се от тук. Намери си друго място и си вземи паницата.

Със зъл вид, Ейнар взе паницата и каната си и гордо закрачи покрай масата за да си намери друго място.

— Сега, след като всичко е вече уредено — заяви Разбойникът на Дънкан, — защо не седнете. Имаме месо и бира. Бирата е чудесна, но за месото не мога да кажа същото. Намира се и хляб с посредствено качество, но в замяна на това имаме запас от най-хубавия мед, направен някога от пчела. Когато Опустошителите налетяха върху нас, Старият Седрик, нашият пчелар, с риск за своя живот донесе кошерите и по този начин ги запази за нас.

— Преди колко време се случи това? — попита Дънкан. — Кога дойдоха Опустошителите.

— Беше късно през пролетта. Отначало бяха само няколко, предшествениците на Ордата. Това ни даде възможност да приберем добитъка и пчелите. Когато накрая дойде истинската Орда, ние бяхме вече готови за тях. Виждали ли сте някога някой от Опустошителите, сър?

— Не. Само съм чувал за тях.

— Те са страшно много — каза Разбойникът. — Всевъзможни форми и големини. Дяволчета, демони, дяволи и още много други, които превръщат смелостта ти в страх, всички със свой специален тип гадост. Най-лошите са плешивите. Хора, но всъщност не са хора. Също като тътрещи се идиоти, силни, масивни идиоти, нямащи страх и притежаващи непресекващо желание да убиват. Никакъв косъм по тях, нито един-едничък косъм от главата до петите. Бели като плужеците, които намирате когато преобърнете гниещ пън. Мазни и тежки като плужеците. Всъщност не са мазни. Мисля, че не са мазнини, а мускули. Такива мускули, каквито никога не сте виждали. Сила, каквато никой никога не е виждал. Взети заедно, плешивите и другите, вървящи с тях, помитат всичко пред себе си. Убиват и изгарят без никаква милост. Жестокост и магия. Това са техните оръжия. Няма да крия, затруднихме се да ги задържим на една ръка разстояние. Но ние устояхме на магията и се противопоставихме на жестокостта, въпреки че самият им вид е в състояние да изплаши човек до смърт.

— Разбирам, че не сте се изплашили.

— Не се изплашихме — заяви Разбойникът. — Моите хора са твърди. Отвърнахме на удара с удар. Ние бяхме толкова зли, колкото и те. Не възнамеряваме да отстъпим мястото, което намерихме.

— Намерихме?

— Да, намерихме. Ще речете, че не сме такъв тип хора, каквито обикновено се срещат по такива места. Разбойникът в името ми е само нещо като шега, нали разбирате. Шега между нас. Ние сме група честни работници, неспособни да си намерят работа. Има много такива като нас. Всички ние, срещайки едни и същи проблеми и като знаехме, че няма работа за нас, се обединихме, за да търсим тихо кътче земя, където бихме могли да построим прости ферми и да изтръгнем от земята прехрана за семействата ни и за нас самите. Но нищо подобно не можахме да открием, докато не намерихме това място изоставено.

— Имате предвид, че то е било пусто. Никой не е живеел тук.

— Ни една жива душа — каза лицемерно Разбойникът. — Никой наоколо. Така че ние се посъветвахме и решихме да влезем, освен ако, разбира се, истинските собственици не се появят.

— В който случай вие бихте им го върнете.

— O-о, разбира се — отговори Разбойникът. — Ще им го върнем и ще продължим да търсим нашето тихо кътче, което дирехме.

— Това е прекрасно от ваша страна — възкликна Дънкан.

— Е, благодаря ви, сър. Но стига за това. Кажете ми нещо за вас. Както казахте, пътници. По тези места не се виждат много пътници. Твърде е опасно.

— Тръгнали сме на юг — каза Дънкан. — Към Оксънфорд. А може би след това и до Лондон.