Клифърд Саймък - Братството на талисмана

И именно заради това, заради тези няколко листа пергамент, изпълнени със сбито написан текст, той беше тук, вместо да си стои в удобният и сигурен Стендиш Хауз, и се влачеше надолу по склона за да търси подслон в място, където, както беше посочил Конрад, вероятно щеше да има дървеници.

— Едно нещо ме безпокои — каза Конрад, като крачеше редом с Дънкан.

— Не знаех, че нещо може да те обезпокои.

— Това е Малкия народ — обясни Конрад. — Не видяхме никого от тях. Ако е възможно някой да избегне Опустошителите, това са точно те. Не мога да повярвам, че таласъмите, гномите и другите от техния род не могат да избягат от Опустошителите.

— Може би са изплашени и се крият — отвърна Дънкан. — Доколкото ги познавам, те биха знаели къде да се скрият.

Лицето на Конрад видимо се проясни.

— Да, така трябва да е.

Докато се приближаваха към имението, те видяха, че не са сбъркали в преценката си. Мястото далече не беше предразполагащо. „Разнебитено“ беше най-подходящата дума за него. Тук-там над оградата се появиха глави, наблюдаващи приближаването им.

Подвижният мост беше все още вдигнат, когато достигнаха до зловонния ров. Вонята беше непоносима, а в зелените води плаваха гниещи парчета, които биха могли да бъдат разлагащи се човешки тела.

— Отворете! — провикна се Конрад към подаващите се над оградата глави. — Пътници искат подслон.

Известно време нищо не се случи и Конрад извика още веднъж. Най-накрая моста започна бавно, с много скърцане на дърво и дрънчене на вериги, прекъслечно спускане. След като прекосиха моста, те видяха, че са заобиколени от пъстра тълпа с вид на скитници, но тези скитници бяха въоръжени с копия, а някои носеха самоделни мечове в ръка.

Конрад размаха тоягата си.

— Назад! — изръмжа той. — Направете път на моят господар!

Влачейки единия си крак, през тълпата прекуцука дребен сакат мъж и застана до тях. — Моят господар ви приветства! — изскимтя той. — Той ви кани на трапезата си.

— Първо — рече Конрад, — подслон за животните.

— Има навес — каза хленчещият сакат човек. — Открит е за промените във времето, но има покрив и е на завет. За коня и магарето ще се намери сено. На кучето ще дам кокал.

— Не кокал — възрази Конрад, — а месо. Голямо парче, съответстващо на големината му.

— Ще намеря някакво месо — съгласи се куцият.

— Дай му едно пени! — каза Дънкан на Конрад.

Конрад бръкна в кесията на колана си, извади една монета и я подхвърли на мъжа, който я хвана ловко и с подигравателен жест докосна с пръсти перчема си.

Навеса беше подслон, и макар и открит все пак предлагаше някаква защита срещу вятъра и дъжда. Дънкан разседла Даниел и постави седлото до оградата. Конрад свали вързопа от магарето и го постави върху седлото.

— Не желаете ли да вземете седлото и вързопа вътре със себе си? — попита ги куцият. — Може би там ще са на по-безопасно място.

— Безопасното място е тук — настоя Конрад. — Ако някой ги докосне, ще му строша ребрата, а може да остане и без гърло.

Разпуснатата тълпа, която ги пресрещна, когато преминаха моста се беше разкарала. Подвижният мост започна да се вдига с пронизителни протестни звуци.

— А сега — каза куцият, — ако обичате, последвайте ме. Господарят ви очаква на масата.

Голямата зала на къщата беше зле осветена и миришеше лошо. Наредените покрай стените пушещи факли даваха светлина. Рогозките по пода не бяха сменявани от месеци, а може би и от години. Навсякъде бяха разпилени кости, хвърлени на кучетата или просто метнати на пода след като са били оглозгани. Под краката се валяха кучешки изпражнения и стаята вонеше на урина — кучешка, и, повече от сигурно, човешка. В далечния край на стаята се намираше огнището с горящи пънове. Коминът не теглеше добре и връщаше дим в залата. В средата се намираше дълга маса, поставена на дървени магарета. Около нея беше насядала чудата компания. Наоколо търчаха полуизрасли момчета, които сервираха подноси с храна и кани с бира.

Щом Дънкан и Конрад влязоха в залата разговорът затихна и замъглените бели петна на лицата на пируващите се втренчиха в новодошлите. Кучетата изоставиха кокалите си и се надигнаха за им да покажат зъбите си.

В далечния край на залата един човек се надигна от мястото си.

— Добре дошли, пътници! — провикна се той с радостен глас. — Елате и споделете трапезата на Харолд, Разбойника!

Той се обърна към групата младежи обслужващи масата.

— Изритайте тези крастави кучета встрани от пътя на нашите гости — изрева той. — Няма да бъде прилично да бъдат нападани и хапани.