Клифърд Саймък - Градът

— Вие познавате ли тези хора? — попита Тейлър.

— Познавам някои от тях — каза Уебстър. — Един от тях понякога ми донася катерици и зайци. За компенсация си изпросва пари за патрони.

— На тях не би им било приятно някой да ги пренаглася, нали?

— Никак — потвърди Уебстър.

— Познавате ли фермер на име Оле Джонсън? Един, който не ще да си напусне фермата и с нищо не се е примирил?

Уебстър кимна утвърдително.

— Какво бихте казал, ако ви предложа да се опитате да го пренагласите?

— Ще ме изгони веднага — отвърна Уебстър.

— Днес най-големите ни проблеми са предизвикани от хора като Оле и скитниците — каза Тейлър. — Повечето други хора вече са променили начина си на живот и са се вместили в настоящето. Е, някои от тях все още се вайкат за доброто старо време, но по-скоро се преструват. Към това време вече и насила не можеш да ги върнеш. Преди години, или по-точно, когато започна развитието на атомната промишленост. Световният комитет бе изправен пред труден избор: дали промените, водещи към световен напредък, трябва да се осъществяват постепенно, за да могат хората естествено да се приспособят към новата обстановка, или напротив, да бъдат максимално ускорени, като комитетът окаже помощ при неизбежното човешко пренастройване. За добро или за зло се прецени, че най-важен е прогресът, независимо от въздействието, което може да има върху хората. Тази преценка в общи линии се оказа правилна. Естествено, давахме си сметка, че при определени обстоятелства тази пренагласа не бива да се осъществява прекалено открито. В някои случаи, както например при разместването на големи групи работници, нещата се решаваха сравнително лесно. При хора като нашия приятел Оле това нямаше как да се получи. На такива хора трябва да се помогне да намерят себе си в този нов свят, но без да разберат, че им се оказва помощ. Научат ли, ще се лишат от вяра в себе си и от чувство за достойнство, а човешкото достойнство е крайъгълен камък на всяка цивилизация.

— За тази пренагласа в промишлеността ми беше известно — каза Уебстър. — Не знаех обаче, че се работи и с отделни индивиди.

— Нямаше как да даваме гласност на това — каза Тейлър. — На практика действаме в нелегалност.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото бихме се радвали да работите с нас. Като начало, да помогнете за пренагласата на Оле. След това бихме могли да помислим какво да се направи със скитниците.

— Всъщност, не знам дали… — започна Уебстър.

— Очаквахме вашето идване — каза Тейлър. — Знаехме, че в края на краищата ще дойдете тук. Всички ваши опити да си намерите работа щяха да бъдат провалени от Кинг. Той се погрижи всички да научат за вашия случай. Включен сте в черните списъци на всички търговски камари и на всички граждански групи в света.

— Излиза, че нямам избор — рече Уебстър.

— Не бих искал да приемете нещата по този начин — каза Тейлър. — Обмислете предложението ми спокойно и след това ни се обадете. И да не пожелаете да приемете тази работа, ще ви намерим друга. Независимо от старанията на Кинг.

Като излезе от офиса, Уебстър установи, че навън го чака подобна на плашило фигура с пушка под мишница. Този път Леви Луис не се усмихваше.

— Едни момчета ми казаха, че са ви видели да влизате тук — поясни. — Така че реших да ви изчакам.

— Какъв е проблемът? — попита Уебстър, защото изражението на лицето на Леви разкриваше съвсем недвусмислено, че има проблем.

— Проблемът е полицията — отвърна Леви и с отвращение се изплю.

— Полицията — повтори Уебстър и сърцето му изстина. Бе му добре известно какъв е проблемът.

— Да — потвърди Леви. — Решили са да ни прогонят с огън.

— Значи градският съвет в крайна сметка е отстъпил под натиска — каза Уебстър.

— Току-що бях в полицията — каза Леви. — Казах им, че е най-добре да не ни закачат. Казах им, че ако го направят, кръв ще се лее. Нашите момчета са заели позиции в целия район и имат нареждане да стрелят едва тогава, когато ще са сигурни, че ще улучат.

— Не можеш да направиш това, Леви! — каза троснато Уебстър.

Леви не му остана длъжен.

— Как така да не мога да го направя, когато вече го направих? Изгониха ни от фермите ни. Принудиха ни да ги продадем, тъй като не можехме да свържем двата края. Оттук вече няма да ни прогонят. Или ще останем да живеем тук, или ще умрем тук. Ще могат да се отърват от нас едва когато ни изтребят всичките.

Намести панталона си и отново се изплю.

— И не сме сами — заяви. — С нас е и Гремп.