Айзък Азимов - Дете на времето

От своя страна, възрастните мъже — мъдрите първенци на Племето, са се оттеглили на спокойствие на малкия хълм до лагера, за да обсъдят положението. Сребърния Облак е там, и Ездача на Мамути е там, и едноокият гърбушко Смелия Лъв, и дебелият, разплут Вонящ Вол. Тяхното решение ще определи съдбата на Племето. Когато Другите се настаняваха в ловните полета на Племето в западните земи и стана ясно, че не ще могат да ги прогонят, старейшините решиха — най-добре е да тръгнат на изток.

— Богинята е благоволила да даде западните земи на Другите — предположи тогава Вонящия Вол, — но студените източни земи ни принадлежат. Богинята повелява да отидем там и да живеем в мир.

Останалите се съгласиха. Тогава Жриците хвърлиха Камъните на съдбата и те потвърдиха решението на мъжете.

Така Племето стигна дотук. Ала ето че сега Другите отново идваха.

Какво да правим? — чудеше се Мъдрата. — Можем да тръгнем на юг към топлите земи, но там вече сигурно са се заселили Други, а и може би има много от нашите, а те няма да ни се зарадват. Тогава? Дали не трябва да се отправим на север, към страшните ледени полета? Другите не са достатъчно калени и няма да издържат на студа. Ала ние също може да не издържим — усъмни се тя. — Ние също може да не издържим.

Обзе я силна тъга. Много земи бяха пребродили досега. Изнурителните преходи я бяха изморили, знаеше, че и Сребърния Облак е изморен, както и много от останалите. Бе време за почивка, време да трупат месо и ядки за настъпващата зима — да възстановяват силите си, а вместо това трябваше отново да се отправят на път, без отдих, без дори миг покой. Защо ставаше така? Нямаше ли сред обширната пустош местенце, където да поспрат и да отпочинат — Мъдрата нямаше отговори и на този, и на много други въпроси. Въпреки гордото име, което си бе избрала, се чувстваше безпомощна пред вечния, досаден проблем за Другите така, както бе смутена от предизвикателството и загадките на собственото си съществуване.

Тя бе единственият човек в Племето без свое място. Като повечето момичета израсна с мисълта, че ще стане майка, но дълго време не посочи своя партньор, тъй като предпочиташе свободния необвързан живот, понякога дори излизаше с мъжете из ловните полета.

Когато стана двадесетгодишна и най-накрая се съгласи да приеме Черния Вятър, бе вече твърде късно и утробата й раждаше само мъртви деца. После загуби и Черния Вятър — черна треска го отнесе за един следобед.

Тогава все още бе много красива, но никой от свободните мъже не я искаше. Знаеха, че бебетата загиват в утробата й и тя не става за партньорка. И друго — ранната смърт на Черния Вятър сочеше, че над нея тегне проклятие. И така остана завинаги сама, непотърсена от мъж. Жената, която бе имала безчет любовници, никога нямаше да стане майка.

Не можеше да стане и Жрица. Не и сега. Щеше да е подигравка с Богинята и всичко, свързано с нея. Да й служи безплодна жена! Пък и посвещаването в тайните на Жриците започваше още преди от слабините на девойката за първи път да е потекла кръв. Нелепо беше една стара жена, превалила двадесет и пет лета, родила за пет години пет мъртви деца, да стане Жрица на Богинята.

Мъдрата не стана нито майка, нито Жрица, а това означаваше, че не става за нищо. Вършеше обичайните за всяка жена неща — щавеше кожи, готвеше, грижеше се за болните и децата, но нямаше партньор, не принадлежеше към общността и от това се чувстваше чужда сред собствения си народ. Единствената й надежда бе, че когато Пазителката на Миналото умре, тя ще стане Паметта на Племето. Пазителката на Миналото бе като нея — нито майка, нито Жрица — и бе най-добрата й приятелка. Но макар да бе на четиридесет лета, макар да бе най-старата жена, тя бе все още яка и жилава, а Мъдрата започваше да остарява, въпреки че бе осем години по-млада. Вече си мислеше, че е орисана да се сбръчка дълго преди Пазителката на Миналото да се раздели с Клечките на Паметта и да отпътува при Богинята.

Животът на Мъдрата бе тъжен, ала тя се опитваше да прикрие мъката, която останалите й причиняваха. Нека се страхуват от нея, нека я мразят. Тя няма да им позволи да я съжаляват.

Сега както винаги стоеше сама и оглеждаше хората, събрани на групи. Те бяха толкова безпомощни пред заплахата от Другите, колкото и тя, но поне бяха заедно и се утешаваха взаимно.

— Ето кой ни трябва — извика Огненото Око. — Мъдрата трябва да излезе заедно с нас и да се бие с Другите.

— Мъдрата! Мъдрата! — заобаждаха се дрезгаво мъжете от Ловното Общество.