Айзък Азимов - Дете на времето

Подиграваха се, разбира се. Нима не бе винаги така? Нима всички тези мъже не бяха я отхвърлили, когато след смъртта на Черния Вятър търсеше нов партньор?

Все пак отиде при тях и злобно ги изгледа, както се бяха скупчили на заскрежената земя.

— Защо не — усмихна се ехидно. — Наистина мога да се бия не по-зле от всички ви.

Тя се протегна и преди да успеят да я спрат, грабна копието на Огненото Око. Той ядно изсумтя и скочи да си го вземе, но тя ловко плъзна ръце по оръжието и насочи кремъчния връх към корема на Огненото Око. Той се втренчи в нея.

Май се притесняваше не само че жена осквернява копието му, а и че може да го забие в него.

— Дай ми го! — изхриптя той.

— Вижте, тя знаела как се държи, Огнено Око — извика Вълчото Дърво.

— Знам и как се използва.

— Дай ми това!

Тя отново тръгна към него. Стори й се, че Огненото око ще припадне. Лицето му бе кървавочервено, по бузите му се стичаше пот. Всички се смееха. Той замахна към копието, но тя го дръпна. Той побеснял я заплю, сплете пръсти, и направи знака на злите сили. Мъдрата се ухили.

— Направи още веднъж този знак и ще заплатиш за това с кръвта си — заплаши го тя.

— Хайде де, Мъдрата — кисело рече Огнено Око. Явно се мъчеше да се овладее. — Не е редно да пипаш копието — много добре знаеш това. Имаме достатъчно неприятности и без дяволските ти номера.

— Ти ме повика да изляза и да се бия редом с мъжете — отвърна тя. — Е, нали ще ми трябва копие, ако дойда? Твоето е доста добро. Ще ми подхожда. Направи си ново, щом искаш.

Останалите мъже отново се разсмяха, ала този път не така весело.

Тя го мушна с копието и Огнено Око отскочи с проклятие. После решително пристъпи към нея, сякаш да й го отнеме с груба сила. Тя заплашително замахна. Огнено Око се дръпна назад. Изглеждаше ядосан и уплашен.

Тя не можеше да си спомни кога за последен път се бе забавлявала така. Огнено Око бе най-силният воин, а и най-красивият. Раменете му бяха широки като на мамут, прекрасните му черни очи горяха като въглени под красивото чело, изпъкнало напред като скала. Като млади се бяха любили много пъти и тя се надяваше да я избере за партньорка, след като Черния Вятър умря, ала той пръв я отхвърли. Искал единствено Млечния Фонтан. Обичал жените, които раждат деца, й беше рекъл. И така приключиха с Огнено Око.

— На — склони накрая тя, наведе се и заби върха на копието в земята.

По пладне слънцето стопи и последната снежинка от снощния сняг и земята изпръхна. Огнено Око изрева и сграбчи копието.

— Би трябвало да те убия — изрева той.

— Хайде де! — Тя разтвори широко ръце и изпъчи гърди. — Удряй първо тук. Убий жена, Огнено Око. Ще извършиш голям подвиг.

— Може да ни донесе малко късмет — каза той, ала свали копието. — Само да пипнеш това още веднъж, ще те завържа на някой склон да те изядат мечките. Ясно ли е?

— Пази си заплахите за Другите — спокойно отвърна тя. — Те се плашат по-трудно от мен, а аз изобщо не се страхувам.

— Виждала си Друг. Ти си виждала техен човек отблизо, нали? — попита Разцепения Хълм.

— Да. Отдавна — отвърна Мъдрата и се намръщи — споменът я смущаваше.

— Миришеше ли отблизо? — попита Младата Антилопа. — Обзалагам се, че направо е вонял.

Мъдрата кимна:

— Като умряла хиена — занарежда тя, — като мърша, която гние от месец и половина. И колко беше грозен… Не можете да си представите такава грозотия. Лицето му беше плоско, ей така, като че някой го е сплескал. — Тя оживено описваше с ръце. — А зъбите му бяха дребни като на дете. И имаше смешни малки уши и един никакъв нос. А ръцете и краката му… — тя потръпна, — невъобразимо противни. Като на паяк, казвам ви. Такива дълги и тънки.

Всички я гледаха със страхопочитание. Никой друг освен нея, даже и Сребърния Облак, не бе виждал Друг толкова отблизо, че само ако протегне ръка, да го докосне. От време на време ги бяха зървали отдалеч, но това бяха кратки мигове по времето, когато Племето живееше в западните земи. А Мъдрата се бе сблъскала с един от тях в гората.

Бе преди много-много време. Тогава беше деветнадесетгодишна; все още своенравна девойка, която прави каквото си иска. Мъжете от Ловното Общество най-сетне й бяха забранили да обикаля с тях и едно ранно утро, смръщена и сърдита, тя се отдалечи сама от лагера. Около пладне откри езерце насред една горска поляна. Тя съблече кожената си роба и се потопи в студената синкава вода. Когато изплува, застина смаяна — на не повече от двадесет стъпки стоеше един Друг и не сваляше очи от нея. Бе висок, невероятно висок, като дърво и много слаб, с тесни рамене и хлътнали гърди; въпреки ръста й се стори крехък като жена. По-странно лице не бе виждала — имаше нежни черти като на дете и невероятно бледа кожа. Челюстите му й се сториха тъй слаби, че тя се почуди как успява да си отхапе месо, затова пък брадичката му изглеждаше ужасно тежка и стърчеше под сплесканото лице. Очите му бяха големи, с размит воднист цвят, а челото бе като изсечено. Въобще нямаше вежди.