Стивън Кинг: Мъртвата зона

Той плахо се огледа за подкрепа.

— Джони? — пак се обади Чък. Нещо в погледа на момчето го тревожеше. Очите му бяха потъмнели и зареяни, странно далечни и студени. — Добре ли си?

— Не ги скачвай повече — повтори Джони, без да се чува какво приказва, а мислите му бяха пълни само с лед, черен лед. — Ще гръмне. Киселината.

— Дали да не го заведем на лекар? — обърна се Чък към Бил Джендрън. — Явно бълнува.

— Остави го да се опомни — предложи Бил.

Почакаха малко и действително главата на Джони се избистри.

— Пуснете ме — промърмори той. — Нищо ми няма.

Тими Бенедикс, дявол го взел, продължаваше да се хили глупаво. Джони мислено се закани да му покаже туй-онуй. Най-късно до края на седмицата ще започне да върти кръгчета около Тими — и напред, и назад.

— Ела, поседни до огъня — поведе го Чък, — че здравата се тресна.

Джони се подчини. От горящата гума се носеше остра, задушлива миризма и на момчето му се повдигаше. Болеше го глава. То попипа любопитно буцата над лявото си око. Стори му се, че стърчи цял километър.

— Спомняш ли си кой си, що си? — попита Бил.

— Разбира се, разбира се. Нищо ми няма.

— Как се казват майка ти и баща ти?

— Хърб и Вера. Хърб и Вера Смит.

Бил и Чък се спогледаха и свиха рамене.

— Май нищо му няма — заключи Чък и за трети път добави: — Ама наистина жестоко се тресна, нали? Страшна работа!

— Това са то децата! — Бил хвърли пълен с умиление поглед към своите осемгодишни близначки, които се пързаляха хванати за ръце, и пак се обърна към Джони. — Да беше някой възрастен, щеше да умре на място!

— Не и футболист! — уточни Чък и двамата избухнаха в смях. Бутилката отново тръгна от ръка на ръка.

След десетина минути Джони се върна на пързалката. Главоболието му бе понамаляло, но безформената буца се открояваше като зловещ знак, белязал челото му. Когато обаче се прибра за обед, радостта, че се е научил да се пързаля назад, бе изместила всичко, свързано с падането и със загубата на съзнание.

— Милостиви боже! — възкликна Вера Смит, като го видя. — Как стана това?

— Паднах — обясни Джони и засърба доматената супа.

— И вече ти минава? — попита тя, докосвайки внимателно болното място.

— Разбира се, мамо.

И наистина му беше минало, ако не се смятаха редовните кошмари, които го спохождаха месец-два след това… а също и необичайната сънливост, която често-често го обземаше.

Ала и двете престанаха горе-долу едновременно.

Нищо му нямаше.

Една сутрин, в средата на февруари, Чък Спайър забеляза, че акумулаторът на колата му, „Де Сото“, модел 48-а, е напълно изтощен. Той се опита да го възвърне към живот, като го скачи с акумулатора на пикапа си. Ала щом допря втория кабел до полюса, акумулаторът експлодира и обсипа лицето му с дъжд от дребни парченца и киселина. Чък загуби едното си око. Вера каза, че само благодарение на безкрайната божия милост не бил загубил и другото. Джони бе покъртен от тази ужасна трагедия и след седмица отиде с баща си на посещение в градската болница в Луистън. Грамадният мъж сякаш се бе стопил — тъй невероятно смален и изтощен изглеждаше в болничното легло. През нощта на разстроения Джони се присъни, че сам лежи в тази постеля.

Години наред след това на момчето му се случваше да има странни предчувствия — например какво ще пуснат ей сега по радиото, но и наум не му идваше да свърже тези съвпадения с вече съвсем забравеното падане на пързалката.

А и предчувствията не бяха кой знае колко впечатляващи и чести. Всъщност нито веднъж не бе имал чувството, че нещо не е наред — чак до историята с панаира и маската, до онази вечер на второто му премеждие.

По-късно той често щеше да си мисли за това.

Историята с Колелото на късмета стана преди неговото второ премеждие.

Сякаш бе предупреждение, дошло от детството му.

Пътуващият търговец кръстосваше неуморно щатите Небраска и Айова под палещото лятно слънце на 1955-а. Зад волана на своята двегодишна лимузина „Меркурий“ той вече бе успял да навърти над сто хиляди километра. Търговецът бе едър млад мъж, все още с вид на як селски момък от Средния запад. През лятото на 1955-а, само четири месеца след банкрута на бояджийската му фирма в Омаха, Грег Стилсън бе едва на двадесет и две години.

Багажникът и задната седалка на колата бяха отрупани с продукцията на издателство „Път към истината“ — главно библии във всевъзможни подвързии и формати. Основният артикул бе Светото писание за долар и шестдесет и девет цента с шестнадесет цветни илюстрации и подлепено с авиационно лепило — гаранция, че поне десет месеца няма да се разпадне. Хората с по-тънки кесии можеха да си купят Новия завет срещу шестдесет и пет цента. Там нямаше цветни илюстрации, но затова пък думите на Исус Христос бяха отпечатани с червено. Не липсваше и свръхлуксозна библия за паралии. Тя струваше деветнадесет долара и деветдесет и пет цента и бе подвързана с бяла изкуствена кожа, със златна пластинка на корицата за гравиране на името на собственика. Цветните илюстрации в нея наброяваха двадесет и четири, а в средата имаше вложка от чисти листа, предназначени за вписване на рождени дати, сватби и смърт. Луксозното „Слово божие“ даваше надежди, че поне две години ще издържи, без да се разкъса. Един цял кашон бе натъпкан с евтиното издание на „Път към истината за Америка или заговорническите кроежи на комунисти и евреи против нашите Съединени щати“.