Той свали маската и над фигурата в избелели джинси и кафяв пуловер грейна лъчезарната му усмивка.
— Честит празник!
Сърцето на Сара още не можеше да се успокои. Наистина здравата я бе изплашил.
— Много смешно! — сопна се тя и понечи да си тръгне. Не й харесваха такива шеги.
Той я спря на вратата.
— Извинявай, моля те!
— Има за какво! — изгледа го Сара смразяващо или поне така й се искаше. То се знаеше, на Джони не можеш да се сърдиш, колкото и да се мъчиш. Обичаше ли го, или не — това бе отделен въпрос, който тепърва предстоеше да се изяснява, но тя просто не беше в състояние да се почувствува зле с него или истински да му се ядоса. Чудно бе дали изобщо някой би могъл да има зъб на Джони. Дори мисълта за такова нещо бе тъй нелепа, че момичето не издържа и се усмихна.
— Браво! Така ми харесваш! Леле, братче, помислих си, че ще ме изриташ!
— Не съм ти братче.
Той я обгърна с поглед.
— Отдавна съм го забелязал.
Тя носеше палто от изкуствена кожа — имитация на енот или някакъв подобен боклук, което я правеше твърде едра, та невинната му закачка я накара пак да се усмихне.
— С това палто не си личи.
— Охо, и още как! — Той я прегърна и я целуна. И тъй както нямаше настроение, Сара също се разнежи.
— Съжалявам, че те изплаших. — Джони я позадържа в прегръдката си и потърка дружелюбно нос в нейния. Сетне вдигна маската.
— Смятах, че ще ти се стори страхотен номер. Каня се да се появя така в часа на класния.
— Недей, Джони, дисциплината ти ще иде на кино.
— Все някак ще изляза на глава! — махна безгрижно с ръка той. И белята бе там, че не се надценяваше.
За училище тя задължително си слагаше големи „даскалски“ очила и опъваше косата си в толкова стегнат кок, че стига да можеше, би закрещяла от болка. Роклите й стигаха до средата на коленете, докато на ученичките й, които се обличаха по модата, им се подаваха гащичките. („А моите крака са къде по-хубави от техните“ — възмущаваше се Сара.) Караше класовете си да се подреждат на чиновете по азбучен ред, което според закона за средните стойности би трябвало да намали вероятността най-големите калпазани да седнат заедно, и нито за миг не се колебаеше да прати някой немирник при заместник-директора. В края на краищата не тя, а той получаваше по петстотин долара годишно над заплатата, за да размахва тоягата. И въпреки всичко дните й се превръщаха в една постоянна борба с този кошмар за всеки млад учител — дисциплината. А което бе още по-неприятно, усещаше, че се намира под постоянното наблюдение на група необявени, но строги съдии — нещо като училищна съвест, — които преценяват колко струва всеки нов учител, и че заключението за нея няма да е особено ласкаво.
На пръв поглед изглеждаше, че Джони е пълна противоположност на представата за добър учител. Не си чупеше краката да търчи по коридорите от урок на урок, а се носеше в някакъв приятен унес и честичко закъсняваше, защото се заприказвал с някого в междучасието. Оставяше децата да сядат, където си искат, тъй че бе невъзможно да видиш два дни подред едно лице на старото му място, а най-големите разбойници задължително заемаха позиции на любимите си последни чинове. При такава система Сара не би могла да им научи имената чак до март, а той явно вече ги знаеше наизуст.
Висок и склонен към прегърбване, Джони си бе спечелил прякора Франкенщайн. Вместо да се ядосва, той го намираше забавен. И все пак часовете му почти винаги минаваха спокойно, децата се държаха добре и рядко отсъствуваха безпричинно. (Сара постоянно имаше проблеми с неизвинени отсъствия.) А и ученическият съд бе очевидно благосклонно настроен към него. Джони бе от онези учители, на които след десетгодишен стаж посвещават почетната випускна книга на училището. Тя не можеше да се мери с малкия му пръст и само като се опиташе да проумее защо, чувствуваше, че я хващат дяволите.
— Искаш ли една бира, преди да тръгнем? Чаша вино? Нещо друго?
— Не, но се надявам, че имаш достатъчно пари — реши да не му се сърди повече тя и го хвана за ръката. — Винаги изяждам поне три хот дога. Особено по случай последния панаир за годината.
Те отиваха в Ести, градче на около тридесет километра от Клийвс Милс, чиято единствена плаха надежда за слава бе НАЙ-НАЙ-ПОСЛЕДНОТО ЗА ГОДИНАТА СЕЛСКОСТОПАНСКО ИЗЛОЖЕНИЕ В НОВА АНГЛИЯ. Изложението се закриваше в петък вечер, на Халоуин.
— Като се има предвид, че заплати дават вдругиден, съвсем не съм зле с парите. Имам осем долара.
Читать дальше