Стивън Кинг: Мъртвата зона

У.: Не.

Р.: Моля?

У.: Вие се готвехте да ме попитате дали туморът на Джони не е бил на спусъка по време на стрелбата в Ню Хампшир, нали?

Р.: Предполагам, че човек би могъл да се изрази…

У.: Отговорът е не. Джони Смит бе мислещо, разумно човешко същество до самия край на живота си. Писмото до неговия баща потвърждава това, потвърждава го и писмото му до Сара Хазлет. Той бе човек, надарен с ужасяваща, богоподобна сила — може би проклятие, както я нарече моят колега доктор Ван, — но съвсем не беше неуравновесен, нито пък постъпките му бяха плод на фантазии, породени от повишено мозъчно налягане, ако подобно нещо изобщо е възможно.

Р.: Но нали Чарлс Уитман, „снайперистът от кулата“ в Тексас, имаше…

У.: Да, да, той имаше тумор, както и пилотът на самолета на „Истърн Еърлайнс“, който се разби във Флорида преди няколко години. Но и в двата случая не е имало опити да се търси причината в тумора. Искам да обърна внимание, че на други, небезизвестни личности, като Ричард Спек, „сина на Сам“ и Адолф Хитлер, не им е трябвало мозъчен тумор да ги тласне към масови убийства. Същото важи и за Франк Дод, убиецът от Касъл Рок, разкрит от Джони. Колкото и грешна, според уважаемата комисия, да е постъпката на Джони, тя не е извършена в момент на умопомрачение. Той може да е бил разкъсван от ужасни душевни терзания… но си е бил нормален.

… и преди всичко не мисли, че съм се решил на тази постъпка без продължително и мъчително обмисляне. Ако можех да бъда сигурен, че като го убия, човечеството ще спечели четири, не — две години, или дори осем месеца, през които да се вслуша в гласа на разума, щях да съм спокоен, че е имало смисъл. Да се убива е грях, но може да се окаже, че е било за добро. Кой знае. Само че аз повече няма да си играя на Хамлет. Защото знам колко опасен е Стилсън.

Много те обичам, татко, повярвай ми.

Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Албърт Ренфрю, заместник на главния юрисконсулт на комисията. Свидетелствува мистър Стюарт Клосън, живущ на Блакстрап Роуд, град Джаксън, щат Ню Хампшир.

Ренфрю: Значи случайно сте взели фотоапарата със себе си, мистър Клосън?

Клосън: Да. Взех го в последния момент, на излизане. За една бройка и въобще да не ида, макар че съм почитател на Грег Стилсън — е, бях поне преди де. Никак не ми се ходеше в онази проклета зала.

Р.: Заради шофьорския изпит ли?

К.: Познахте! Голяма излагация падна, дето ме напукаха! Ама после си рекох „много важно!“ И ето ти на — снимчица! Уха, снимчица-фантастика! Направо ще ме позлати. Все едно съм снимал вдигането на знамето над Иво Джима.

Р.: Млади момко, надявам се не храните илюзията, че всичко се е разиграло специално във ваша чест?

К.: О, не, съвсем не! Исках да кажа… ох… не знам какво исках да кажа. Но всичко стана точно пред очите ми и… Леле майчице, просто ужасно се зарадвах, че си бях взел „Никона“.

Р.: И снимахте, когато Стилсън грабна детето?

К.: Щракнах го и още как!

Р.: И това тук е увеличено копие на тази снимка?

К.: Да, това е моята снимка.

Р.: Какво се случи след като я направихте?

К.: Двама от онези ме подгониха и викаха подире ми: „Хвърли апарата, момче! Хвърли го на земята, мамка…“ хм, и тъй нататък.

Р.: И вие бягахте, без да спирате?

К.; Ох, как бягах! Велики боже, здравичката си побягах. Те ме преследваха чак до градския автосервиз. Единият за малко да ме хване, но в последния момент се подхлъзна на леда и падна…

Коън: Млади момко, моето мнение е, че вие сте спечелили най-важното надбягване в живота си, като сте се изплъзнали от тези преследвачи.

К.: Благодаря, сър. Онова, което Стилсън направи тогава… сигурно трябва човек да го е видял, но… да се криеш зад гърба на едно дете е повече от долно. Бас държа, че хората в Ню Хампшир вече не биха го избрали и за общински кучкар, нито за…

Р.: Благодаря, мистър Клосън. Свидетелят е свободен.

И отново дойде октомври.

Сара дълго се бе пазила да не мисли за това пътуване, но ето, че бе ударил неговият час и повече не можеше да се отлага. Тя остави децата на мисис Абланап — вече имаха домашна помощница, две леки коли на мястото на червеното „Пинто“ и близо тридесет хиляди долара годишен доход — и потегли сама за Паунъл през огнено-ръждивата прелест на късната есен.

Когато пристигна, Сара отби колата встрани от китния, тесен провинциален път, слезе и пресече насреща към малкото гробище. Върху един от първите надгробни камъни тя съзря потъмняла табелка с надпис СЕМЕЙСТВО БЪРЧ. Мястото бе оградено с нисък зид от неодялан камък и бе грижливо поддържано. Няколко избелели от слънцето знаменца напомняха за отминалия преди пет месеца Ден на падналите. Нямаше да мине много време и снегът щеше да ги затрупа.