Стивън Кинг: Мъртвата зона

В.: Дадохте ли му оценка?

Ван: В общи линии, да. Съобщих му, че никога не може да се предскаже с каква скорост ще се развие даден тумор, че знам случаи, когато латентната фаза е продължавала до две години, но че това е много рядко. Изказах предположение, че разумният срок, на който може да разчита без операция, е между осем и двадесет месеца.

В.: И въпреки това той не се съгласи на операция?

Ван: Не, не се съгласи.

В.: Случи ли се нещо необикновено, когато Смит си тръгваше?

Ван: Случи се, бих казал, нещо извънредно необикновено.

В.: Разкажете ни, ако обичате, за него.

Ван: Докоснах Смит по рамото, навярно в желанието си да го позадържа. Нали разбирате, не исках да си отиде с такова бреме на душата. И тогава усетих, че нещо от него ми се предава, все едно ме разтърси електрически ток, но същевременно и аз се почувствувах като изцеден. Сякаш той бе изсмукал нещо от мен. Признавам, че описанието ми е чисто субективно, но не бива да се забравя, че то идва от човек с определена квалификация в изкуството на професионалното наблюдение. Уверявам ви, че усещането не беше от най-приятните. Аз се… отдръпнах от Смит… а той ми каза да се обадя на жена си, защото Стробъри бил пострадал сериозно.

В.: Стробъри 87 87 Стробъри на английски означава ягода. — Б.пр. ?

Ван: Точно така каза, Стробъри. Братът на жена ми… името му е Станбъри Ричардс, но в ранното си детство най-малкият ми син го наричаше чичо Стробъри. Впрочем и аз съобразих, че става дума за него едва по-късно. На вечеря подхвърлих на жена ми да му се обади — той живее в град Куз Лейк, щат Ню Йорк.

В.: И тя обади ли му се?

Ван: Да. Много приятно си поговориха.

В.: Вашият шурей, мистър Ричардс, си беше жив и здрав?

Ван: Да, той бе в отлично здраве. Но на следващата седмица боядисвал къщата, паднал от стълбата и си счупил гръбнака.

В.: Доктор Ван, вярвате ли, че Джон Смит е видял как става това нещастие? Вярвате ли, че е прозрял в бъдещето на вашия шурей?

Ван: Не знам. Макар че… така изглежда.

В.: Благодаря ви, доктор Ван.

Ван: Може ли да добавя нещо? В.: Разбира се.

Ван: Ако този човек действително е бил белязан с такова проклятие — за мен то е именно проклятие, — надявам се, че бог ще се смили над изтерзаната му душа.

… знам, че хората ще си обяснят постъпката ми с тумора, но ти, татко, не им вярвай. Това не е истина. Туморът е просто финалът, където най-сетне нещастието ме догони. Сега разбирам, че то ме е преследвало цял живот. Туморът се е развил на мястото, ударено при катастрофата, а също, както вече смътно си спомням, при падане с кънки на Обиколното езеро като дете. Тогава съм получил и първото си „прозрение“, макар че съм забравил какво точно е представлявало. Имал съм и друго, непосредствено преди катастрофата, на панаира в Ести. Питай Сара — тя сигурно помни.

Туморът се намира в областта, която наричах „мъртвата зона“. Виж колко сполучливо излезе, нали? До болка сполучливо. Бог… съдба… провидение… орисия… както и да я наречеш, тази сила протяга сега непоклатимата си и неумолима ръка, за да възстанови равновесието на везните. Може би ми е било писано да умра още при автомобилната катастрофа или дори по-рано, в онзи далечен ден на заледеното езеро. Сигурен съм обаче, че като свърша, каквото имам да върша, блюдата на везните ще се изравнят.

Татко, знай, че те обичам. Няма нищо по-лошо от убеждението, че в пушката е единственият изход от дяволския кръг на моето положение, както и от мисълта, че теб оставям да посрещнеш скръбта и омразата на всички, които не виждат причини да се съмняват в добротата и справедливостта на Стилсън…

Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Албърт Ренфрю, заместник на главния юрисконсулт на комисията. Свидетелствува д-р Самюъл Уейзак, живущ на Харлоу Корт № 26, град Бангор, щат Мейн.

Показанията са взети на 23 август 1979 г.

Ренфрю: Доктор Уейзак, наближава времето за почивка и от името на Комисията бих желал да ви благодаря за това, че в течение на четири дълги часа неуморно излагахте всичко, което ви е известно във връзка със случая и допринесохте съществено за изясняването му.

Уейзак: Това беше мой дълг.

Р.: Имам един последен въпрос към вас, доктор Уейзак, въпрос, който аз считам за изключително важен. Той засяга една възможност, на която самият Джон Смит обръща внимание в писмото до баща си, прието при разследването като веществено доказателство. Този въпрос е…