Стивън Кинг - Увод - Творец на (почти) отмиращо изкуство

Сигурно вече се питате какво е предизвикало умопомрачението ми. Защо цялата дандания ми се видя безсмислена? Ясно е като бял ден — защото никой не се интересуваше от разказа. Мамка му, никой дори не ме попита за сюжета, а истината е, че разказът си го бива, колкото и скромно да ви се стори изказването ми. Историята е простичка, но увлекателна. Накратко, върши работа. Що се отнася за мен, ако разказът ви е накарал да изключите монитора, значи съм постигнал целта си.

След премиерата на „Да се возиш на вагончето на смъртта“ във виртуалното пространство единственото, от което се интересуваха тези баровци-костюмаровци, бе: „Как вървят продажбите? Колко спечели?“ Как да им обясня, че пет пари не давам за финансовата страна на експеримента, че ме вълнува само дали разказът е стигнал до сърцата на читателите. Допада ли им? Скучен ли им е? Кара ли ги да настръхват от страх, което е raison d’etre на разказите за призраци и таласъми? Постепенно осъзнах, че съм свидетел на поредния пример за творчески залез, поредната стъпка на друг жанр по пътя, който може би наистина ще завърши с изчезване. Намирам, че е декадентско снимката ти да бъде на корицата на прочуто списание само защото си използвал различен подход към пазара. Почувствах се още по-идиотски, като си дадох сметка, че всички читатели са проявили по-голям интерес към нововъведението, наречено „електронна книга“, отколкото към съдържанието й. Искам ли да знам колцина от онези, които са „свалили“ разказа от Мрежата, наистина са го прочели? Не! Смятам, че ще претърпя горчиво разочарование.

Електронните публикации може да са, а може и да не са книгите на бъдещето — хич не ми пука, повярвайте. За мен експериментът беше само начин да посветя цялото си внимание на писането на разкази. А след това да направя така, че да стигнат до колкото е възможно повече хора.

Предполагам, че настоящата книга ще бъде причислена към бестселърите и известно време ще се задържи сред тях; в това отношение винаги съм имал късмет. Но ако я видите в някоя класация, може би ще се запитате колко сборници с разкази годишно попадат там и още колко време издателите ще публикуват книги, към които читателите не проявяват особен интерес. Ала що се отнася до мен, малко удоволствия се равняват на това през студена вечер да взема чаша горещ чай, да се настаня на любимото си кресло и докато се вслушвам във воя на вятъра навън, да чета хубав разказ, който е достатъчно кратък, че да го свърша още същата вечер.

Съчиняването на разкази не е толкова голямо удоволствие. Само два от настоящия сборник — „Всичко е относително“ и „Теорията на Ел Ти за домашните любимци“ — написах без особено усилие. Все пак мисля, че всеки път поднасям по нещо ново на читателите и не позволявам на жанра да загине, най-вече защото не пропускам година, през която да не напиша поне един-два разказа. Не го правя за пари, нито дори от любов — то е нещо като отдаване на заслужена почит. Защото ако искате да пишете разкази, трябва да направите нещо повече от това да възнамерявате да ги напишете. Не е като да караш велосипед, по-скоро напомня на тренировка в гимнастически салон — сами решавате дали да тренирате, или да вегетирате.

Приятно ми е, като ги гледам подредени в този сборник. Дано и вие да изпитвате същото. Ако желаете, споделете мнението си на познатия адрес: www.stephenking.com, същевременно ви моля да ми направите една услуга (всъщност не само на мен, но и на самите вас) — при положение, че тези разкази ви допадат, купете си други сборници. Например „Котаракът Сам“ от Матю Клам или „Хотел «Рай»“ от Рон Карлсън — споменавам само двама от авторите, чиито разкази си заслужава да прочетете; макар вече да живеем в двадесет и първи век, те работят по „старомодния начин“ — пишат дума по дума. Няма значение в какъв формат ще се появят произведенията им — това не променя художествената им стойност. Ако обичате този жанр, подкрепете ги. Най-добрият начин за подкрепа всъщност почти не се е променил — четете техните разкази.

Ще ми се да благодаря на неколцина души, които са прочели моите — Бил Бъфорд от „Ню Йоркър“, Сузан Молдоу от „Скрибнър“, Чък Верил, който през годините е редактирал толкова много мои книги, Рралф Вичинанца, Артър Грийн, Гордън ван Гелдър и Ед Фърман от списание „Фентъзи енд Сайънс Фикшън“; и още — на Най Уилдън от „Кавалиър“, на покойния Робърт А. Лаундис, който през далечната 1968 година откупи първия ми разказ. Изказвам специални благодарности на съпругата ми Табита, която си остава моята любима Вярна читателка. Всички те са работили и продължават да работят в името на това разказът да не потъне в забвение. Същото се отнася и за мен. А също и за вас, които купувате (и по този начин субсидирате издаването) и четете произведения от този жанр. Най-вече това се отнася за теб, Верни читателю. Особено за теб.