Стивън Кинг - Библиотечна полиция

Това, което се случи после, беше нещо, което Сам не беше предвиждал: шкафът, който беше бутнал, се прекатури на пътеката, разпиля книгите си като водопад и удари следващия. Вторият падна върху третия, третият върху четвъртия и всички започнаха да падат като плочки на домино — по цялата огромна, тъмна зала. С трясък и дрънчене се разпиляваше всичко — от романите на Мариат до „Пълното издание на приказките на Братя Грим“. Той чу как Арделия изпищя отново и се стрелна към полегналия съборен шкаф. Покатери се като по стълба, риташе книгите по пътя си, за да си намери стъпала, и се подпираше с ръка.

Скочи от другата страна и видя бяло, адски безформено същество, което се измъкваше изпод купчина атласи и пътеводители. То имаше руса коса и сини очи, но дотук свършваше всяка прилика с човек. Илюзиите му бяха изчезнали. Съществото беше дебело, голо нещо, чиито ръце и крака завършваха със сраснали нокти. Под врата му като огромна гуша висеше торба от кожа. Тялото му беше омотано от тънки бели влакна. У него имаше нещо, което неприятно напомняше бръмбар, и Сам изведнъж започна да пищи вътрешно — тихи, атавистични писъци, които преминаваха във всичките му кости. Това е то. Бог да ми помага, това е то. Усети отвращение, но скоро ужасът му премина — сега, когато наистина видя нещото, то не беше толкова страшно.

После то започна отново да се променя и чувството на облекчение у Сам изчезна. То нямаше лице в нормалния смисъл, но под изпъкналите му сини очи започна да се издува рогова форма, която излизаше от лицето, взето от представление на ужасите, като къс хобот на слон. Очите се разтегнаха встрани, станаха първо китайски, а после — очи на насекомо.

Беше покрито с трептящи, прашни нишки.

Част от Сам искаше да избяга — пищеше към него да избяга, — но по-голямата част от него искаше да се отбранява. И когато смукалото от плът на нещото го докосна, Сам усети огромната му сила. Изпълни го чувство на летаргия — чувство, че ще е по-добре, ако просто остане неподвижен и остави нещата както са си. Вятърът се беше превърнал в далечен, сънлив вой. Беше някак успокояващ — както звукът от прахосмукачка го беше успокоявал като много малък.

— Сам? — извика Наоми, но гласът й беше далечен, маловажен, — Сам, добре ли си?

Беше ли си помислил, че я обича? Колко глупаво. Направо смешно, като си помислиш… а ако трябва да се избира, с това Нещо тук беше много по-хубаво.

Това нещо имаше… приказки за разказване.

Много интересни приказки.

Цялото безформено тяло на бялото нещо сега се стремеше към смукалото — то влезе само в себе си и смукалото се удължи. Цялото същество придоби форма на тръба, а остатъкът от тялото му увисна безполезно и забравено, както беше висяла торбата под шията му. А жизнеността му се беше пренесла в този рог от плът — тръба, през която то щеше да изсмуче жизнеността и същността на Сам в себе си.

И беше приятно.

Смукалото нежно се плъзна по краката на Сам, притисна се за малко до слабините му, после се издигна нагоре и замилва корема му.

Сам падна на колене, за да предостави достъп до лицето си. Почувства как очите му започнаха да парят леко и приятно, а от тях започна да изтича някаква течност — не сълзи, беше по-гъста от сълзи.

Смукалото обхвана очите му; той видя как вътре в него едно розово цветче гладно се отваря и затваря. Всеки път, когато се отваряше, зад него се разкриваше дълбок мрак. После се сви, образувайки дупка в цветчето — тръба в тръбата, и с чувствено забавяне се плъзна по устните и бузата му към този лепкав поток. Безформените сини очи го гледаха гладно.

„Но глобата беше платена.“

Като призова и последната частица от силата си, Сам хвана с дясната си ръка смукалото. То беше горещо и отровно. Мъничките нишки плът, които го покриваха, опариха дланта му.

То потрепери и се опита да се дръпне. За момент Сам почти го загуби, а после сви ръката си в юмрук, забивайки ноктите си в месото на нещото.

„Ето! — извика той. — Ето, имам нещо за теб, кучко! Нося ти го чак от Сейнт Луис!“

Вдигна лявата си ръка и натъпка лепкавата топка от червени дъвчащи бонбони в края на хобота, запуши го така, както децата на онзи отдавнашен паркинг бяха запушили ауспуха на понтиака на Томи Рийд. То се опита да изпищи, но успя само да избръмчи сподавено. После отново се помъчи да се откъсне от Сам. Топката от дъвчащи бонбони се подаваше от единия край на извиващото се смукало като кървав мехур.

Сам успя да се изправи на колене все още със съпротивляващата се плът в ръка и се хвърли върху нещото-Арделия. То се извиваше и пулсираше под него, мъчеше се да го отхвърли. Затъркаляха се върху купчината нападали книги. То беше ужасно силно. За миг Сам се оказа очи в очи с него и беше поразен от омразата и паниката в погледа му.