Стивън Кинг - Библиотечна полиция

От сянката се чу жесток смях. Смехът на жена.

— Твърде късно, Сам — каза тя. — Вече е твърде късно. Работата е свършена.

„Арделия се върна“ — помисли Сам, а отвън се чу страхотен, раздиращ трясък. Сградата се заклати под тежестта на дървото, което падна върху нея, и светлините угаснаха.

Останаха в пълна тъмнина само за секунда, но изглеждаше много по-дълго. Арделия се засмя отново и този път смехът й беше странен и пронизителен — като смях, усилен от мегафон.

После се включи едничката аварийна крушка високо на една от стените и хвърли върху отделението с рафтовете книги блед сноп светлина. Навсякъде затанцуваха сенки като разплетени кълба прежда. Сам чу жужащия шум на аварийното захранване. Тръгна към Наоми, която все още беше на колене до Дейв, на два пъти почти се спъна в купчините книги, разпилели се от прекатурения шкаф.

Наоми вдигна очи към него. Лицето й беше бяло, ужасено и обляно в сълзи.

— Сам, мисля, че Дейв умира.

Той коленичи до тях. Очите на стареца бяха затворени и той дишаше с резки, неравни хрипове. От двете му ноздри и от едното ухо течаха тънки струйки. На челото му, точно над дясната вежда, имаше дълбока, смачкана вдлъбнатина. От вида й стомахът на Сам се сви. Една от скулите на Дейв явно беше счупена, а дръжката на пожарогасителя се беше отпечатала отстрани върху лицето му и беше оставила ясни линии от кръв и синини. Приличаше на татуировка.

— Трябва да го закараме в болницата, Сам!

— Мислиш ли, че тя ще ни пусне оттук сега? — попита той и сякаш в отговор на този въпрос към тях политна огромна книга — томът с буквата „Т“ от „Оксфордския речник на английския език“. Идваше от неравния кръг светлина, която хвърляше аварийната лампа, закачена на стената. Сам дръпна Наоми назад и двамата се проснаха върху мръсната пътека. Трите килограма думи — „табу“, „тигър“, „трилър“ и „тумор“ профучаха през мястото, където преди миг беше се намирала главата на Наоми, удариха се в стената и паднаха на пода като разтурена палатка.

От сенките се чу пронизителен смях. Сам се изправи на колене и видя един прегърбен силует да преминава по пътеката зад падналия шкаф. „Тя все още се променя — помисли си Сам. — А в какво, един Господ знае.“ Нещото кривна наляво и изчезна.

— Дръж я, Сам — изхриптя Наоми и го сграбчи за ръката. — Дръж я, Сам, моля те, дръж я.

— Ще се опитам — каза той. Прекрачи проснатите крака на Дейв и навлезе в по-дълбоките сенки зад прекатурения шкаф за книги.

Миризмата го подлудяваше — миризма на лавандула, в пликче, примесена с прашния аромат на книгите от всички отминали години. Тази миризма, прибавена към вятъра, който фучеше отвън като товарен влак, го накара да се почувства като пътешественика във времето на Хърбърт Уелс… а самата библиотека, в утробата на която се намираше, беше неговата машина на времето. Той бавно тръгна по пътеката, стискайки нервно топката от дъвчащи бонбони в лявата си ръка. Книгите го обкръжаваха и сякаш му се мръщеха. Рафтовете бяха два пъти по-високи от него. Чуваше тракането и скърцането на обувките си върху стария линолеум.

— Къде си? — извика той. — Ако ме искаш, Арделия, защо не дойдеш да ме хванеш? Аз съм тук!

Никакъв отговор. Но тя скоро ще излезе, нали? Ако Дейв е бил прав, промяната й беше настъпила и тя нямаше много време.

„Полунощ — помисли си той. — Библиотечният полицай ми даде време до полунощ, така че може би толкова време й остава. Но полунощ е чак след три и половина часа… Едва ли Дейв може да издържи толкова.“

После му хрумна друга мисъл, още по-неприятна: ами ако, докато той се прокрадва тук, в тъмните пътеки, Арделия е обиколила и се насочва към Наоми и Дейв?

Сам стигна до края на пътеката, не чу нищо и премина в следващата. Тя беше празна. Чу слаб, шепнещ звук над себе си, вдигна очи и видя как половин дузина тежки книги се изсипват от един от рафтовете над главата му. Отскочи назад с вик, а книгите паднаха, удариха го по бедрата и той чу лудия смях на Арделия от другата страна на шкафа.

Представяше си я там, залепена за рафтовете като паяк, издут от отровата, и тялото му започна да действа, преди още мозъкът му да успее да помисли. Той се завъртя на пети като пиян войник, който се опитва да направи кръгом, и удари рафта с гръб. Шкафът се наклони от удара, а смехът се превърна в писък на страх и изненада. Сам чу плясък, когато нещото се измъкна от мястото си на лавицата. След секунда шкафът се преобърна.