Александър Кирилов - Кървав сън

— Не думай-подметна насмешливо Блейкли и чак сега забеляза тънка струйка кръв която се стичаше от края на устната на пиратът. — Оу… лошото коте май те е наранило-Рейн инстинктивно посегна към раната, но бе изпреварен от момичето, което прокра пръст по устните му и стигайки до края изтри кръвта.

— Много ли боли? — попита момичето и го погледна миловидно.

— Не… всъшност да-и пиратът леко и се усмиха. Рейчъл се приближи и го целуна.

— А сега? — попита тя, а очите и заискряха.

— Мисля, че не чак толкова-той погали лицето и отмятайки няколко кичур от косата и назад. — Мисля, че имаш най-доброто лекарство за рани… мислила ли си да се знимаваш с лечителсвто? — подметна той, а момичето се закикоти.

— Не… но теб бих лекувала с удоволствие-последва втора доста по-страстна целувка.

— Значи, аз ще съм ти постоянен пациент-промълви след няколко минути пиратът.

— Не говори глупости глупчо… ти нямаш нужда от рани за да вземаш от това лекарство.

Унесени двамата съвсем бяха забравили за заобикалящият ги свят. В момента бяха с розови очила и виждаха светът по-красив и по-добър от колкото бе всъшност. Съвсем бяха забравили за пияният Джон и шляещите се из Тайнственият остров Ашли и Ксве. Сега светът бе създаден само за тях и никой друг нямаше място в него. Двамата смаи бяха успели да създадат място само и единствено за тях… и колкото и егоистично да бе това в момента нищо не ги засягаше…

Мда, Любовта понякога си проправяше път и на доста неочаквани места, обаче, това нямаше да бъде сред тях…

Ръцете и докоснаха песъчинките, в които кръглата Луна се оглеждаше, придавайки им онзи загадъчен металически блясък. Тя стисна в шепите си пясъка, пръсна го по каменния под и той се разпиля, превръщайки се в мънички капчици вода. Но нима това бе възможно? Сетне капчиците се намериха една друга и образуваха триъгълник, в който отпървом се виждаха неясни образи. Вещицата се наклони към новопоявилото се „огледало“ и се взря отвъд него. Картината му постепенно се изясни и оттам се показа образа на къдрокосо момиче. Мистичната Катерин присви злобно очи и гласът и прозвуча в празната зала, студено и с мрачно задоволство:

— Време е…

Постепенно желанието на Ксев да бъде сама с мислите си отслабна до толкова, че бе наистина трудно да се долови неговото присъствие. Момичето все повече и повече изпитваше острата нужда да има някой до нея… Някой като Мартин. Някой, който да я разбира, да знае добре какво и се бе струпало през последната седмица, и най-вече-някой, който държеше на нея. Къдрокоската въздъхна и видя как дъхът и се превръща в безплътна пара някъде пред нея. Тя обви ръце около себе си-навън, с настъпването на вечерта, и температурата бе направила няколко промени, като тази да се понижи с няколко доста значителни градуса. Сийбърг чуваше стъпките си глухо и самотно да оттекват в нощта и се питаше дали някога пак щеше да види Лондон… Надали имаше кой знае каква Надежда. Ядно изрита едно камъче, което се търкулна нанякъде и се изгуби в тъмата. Единственото, което подсказваше за неговото съществуване си остана глухият тропот, примесен и с още един, на който момичето не обърна особено голямо внимание. А трябваше…

Ксев продължи да се лута безцелно из Града. Нямаше как да се изгуби, тъй като селището и без това не беше особено голямо. Тя се загледа в безбрежния океан, чийто вълни сега се разбиваха в брега, и зърна пак един от онези кораби, нападнали ги по-рано с Мартин. Свъси се и за пореден път тази вечер… Не! Тази седмица, се запита кога ли това щеше да доведе своя край? Вместо така желаният отговор, едни силни ръце я обгърнаха и преди да успее да се обърне и да види техният притежател, Сийбърг чу как един смразяващ глас и прошепва в ухото:

— Ела насам, кукличке, ела.

Кръвта и се смрази и тя усети как ужасът плъзва като отрова по цялото и тяло. Една отрова, от която не можеше, колкото и да се бореше, да се отърве. Позна този глас. Но как, не беше възможно… Нали бе мъртъв? Ксев се опита да се измъкне от грубия захват на натрапника, ала вместо това той я обърна и тя видя лицето му.

— Позна ли ме, сладурче? — попита я Рейн Старши и разкри някои от златните си зъби, които сякаш злокобно проблясваха в мрака. Пиратът плъзна ръка изпод роклята и и напипа един от белезите, на които самият той бе създател. — Няма как да си ме забравила… Оставих ти и спомен.

Изсмя се грубо, зловещо, отращаващо, а Ксев потрепери. Отново я обзе онази неприязъм към всеки мъжки допир до нея и виновникът за тази неприязъм сега стояше пред нея. Другото, която я облада бе гневът, който замъгли дори и горното чувство. Щом не бе мъртъв, то тя щеше да се погрижи това да стане! И то час по-скоро! Сийбърг отблъсна с все сила Рейн Старши от себе си. Старецът се изненада и това му коства загубата на равновесие. Момичето се възползва от това и побягна, ала пиратът този път реагира бързо и заби малкия си нож в крака и, точно на свивката на коляното. Ксев извика от болка и усети как краката и се подкосяват и тя пада. Удари си главата в нещо твърдо, вероятно камък, и за секунда изгуби съзнание. Когато се съвзе тя видя Рейн Старши надвесил се над нея с победоносна усмивка.