Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

— А как се наричат?

— „Черните“. Доскоро практически не се проявяваха. И изведнъж — силна активност. И понеже не знаят за Договора, вършат такива неща, че дори на мен ми прилоша докато четях сводката. А пък какъв вой нададе Нощния Патрул на Москва начело с Хесер… можеш да си представиш. Накратко, в Русия сега е пълна бъркотия, Светлите са на нож и само заплашват с трибунали. Искат разрешение за използване на евгенични заклинания — и всичко това заради тези Черни от Питер.

— А инквизицията? — резонно се поинтересува Лайк.

— Инквизицията доскоро мълчеше, но онзи ден пристигна официална резолюция от Прага. Накратко, задължават ме да се погрижа за новите питерци и да сложа край на бъркотиите им.

— А защо тебе? — недоумяваше Лайк. — Защо, например, не Хесер?

— Защото Черните използват силата като нас. По същността си те са Тъмни. Само че диви. И затова — глупави и безжалостни. Ако трябва да формулирам накратко — искам ти и твоите момчета да отидете в Питер и да въведете ред. Не ми пука какво правят Черните с жителите на Питер, но не искам да давам повод на Светлите да действат свободно. А и от Инквизицията не можем да се отървем без последствия, сам знаеш.

— Това е така — кимна Лайк. — Само едно не разбирам — искаш да се заема сам с това, без твоята подкрепа?

— Да.

— Но защо, по дяволите?

Артур въздъхна дълбоко, прекара длан по лицето си и прочувствено каза:

— Лайк! Представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако московчани отидат да въведат ред в Питер?!

Шефът на киевския Дневен Патрул първо изпръхтя, после отметна глава и шумно се разсмя.

Смя се дълго.

— Добре, Артур — каза Лайк, след като се насмя. — Ще направя както кажеш. Кога трябва да излетим?

— Бих казал „днес“, но… Първо ми се искаше да се позабавлявам една нощ в Киев. А не обичам да правя това без теб… от известно време насам.

И двамата се ухилиха, припомняйки си предишното посещение на Артур в Киев. Ох, добре се позабавляваха тогава!

— Така че… сипи още по едно и да тръгваме за вещичките. Сигурно новите са цяла камара, а? — попита Артур и намигна.

— Е, камара или не, все ще намерим няколко.

— Ама разбира се, разбира се! Ти да не намериш! Кога е било това?

— Никога, Артур! Прозит!

— Прозит! А още по-добре — за вещиците! Да не свършат никога!

— Не възразявам! За вещиците!

Те се чукнаха, изпиха чашите си и се отправиха пеша към търпеливо очакващата ги на Андреевския склон лимузина. Покрай паметника на Григорий Сковород, покрай Самсон, покрай дома на Булгаков и замъка на Ричард.

След половин час лимузината спря пред „Виктория“.

Мобилният телефон звъня дълго, досадно и противно. Лайк успя, без да се събужда, да го прокълне поне пет пъти, но проклятията почти не действаха на неживата материя. Пробуждайки се, Лайк прокле телефонът още веднъж, но той все пак не млъкна. Затова се наложи да посяга към него и да натисне с треперещи пръсти съответния бутон.

— Ало! — неприветливо изръмжа Лайк в слушалката.

— Здравей, Лайк.

Беше невъзможно да не познае гласът на обаждащият се — ледено-спокоен, чудовищно невъзмутим и безразлично флегматичен.

— Привет, Арик. Къде си?

— Пред вратата ти.

— Сега ще отворя.

Лайк, без да си дава труда да облече нещо, се промуши по пътеката към входната врата и отвори. На прага стоеше човек, също толкова слаб, като самия Лайк, само че малко по-висок. На лицето на госта лежеше печат на вечно безстрастие.

— Звънецът ти не работи — съобщи посетителят.

Лайк само махна с ръка, влачейки се обратно към стаята.

Арик, без да се събува, тръгна след него и седна на въртяща се табуретка, която преди стоеше пред пианото, но пианото беше унищожено от Лайк преди трийсет години вследствие от твърде емоционално музициране. Оттогава въртящата се табуретка започна тихомълком да пътешества по апартамента, като винаги се оказваше там, където имаха нужда от нея: ту в кухнята, до древния апоплектичен хладилник, ту в малката стая, пред не по-малко древния компютър от малко известната марка „Silus“.

Лайк облече любимия си халат, запали цигара с треперещите си пръсти и с ненавист погледна към кухнята.

Гостът съчувствено съзерцаваше стопанина.

— Какво? — попита той след малко.

— Кафе-е! Умира-а-ам! — жално изхленчи Лайк.

Гостът едва забележимо се усмихна. После направи икономичен пас с лявата ръка и на кръглата масичка до Лайк се появи малка чашка, над която се издигаше ароматна пара.