Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

Лятото нахлу в Киев меко и незабележимо — сякаш до вчера от Днепър лъхаше пронизваща прохлада, сякаш дърветата едва успяха да се покрият с листа, а изведнъж се възцари истинска жега — даже стълбчето на старинния живачен термометър на Реомюр, донесен във „Виктория“ от Шереметиев, разбира се, за малко не достигаше 30°.

Именно в такъв ден шефът на Дневния Патрул в Киев Александър Шереметиев (за повечето познати — просто Лайк 4 4 Лайк — явно от англ. „like“, което в контекста на романа означава „готин“, „готиния“. — Бел. NomaD. ) извади от специалния джоб на жилетката си древен часовник с капаче, тръсна го, за да отвори капачето, хвърли поглед на филигранните стрелки над циферблата, пусна към тавана причудлива струя дим и тихо повика:

— Ефим!

Слаб младеж, обрасъл с гъста черна брада, моментално се откъсна от последния автомат-флипер в реда. Ако му се добавеше хасидска кипа 5 5 Кип? — еврейска кръгла шапчица. Бел.прев. и бакенбарди, щеше да се получи стопроцентов евреин от близката мисия. Впрочем, някога Ефим наистина се смяташе за евреин. Докато Тъмните не го намериха и инициираха. Но той не носеше кипа и бакенбарди нито преди, нито сега.

— Да, шефе? — въпросително каза той, без да слиза от високия стол.

— Лимузината — лаконично нареди Шереметиев.

Ефим вдигна вежди: обикновено шефът предпочиташе да се вози на субаруто. Но… пътищата на висшите магове са причудливи и, разбира се, неведоми. Затова Ефим просто свали мобилния си телефон от колана, свърза се с шофьора и предаде нареждането.

Черният като въглен „Ролс-ройс“ спря пред „Виктория“ след седем минути. Лайк допуши цигарата си, стана, млясна пътьом келнерката по бузата и се отправи към изхода. За момент в залата стана тихо.

— Ти къде? — с възхитителна непосредственост попита още младата вещица Анжелка, любимката на шефа. Впрочем, всички особи от женски пол под четиридесетте бяха любимки на шефа.

За такъв въпрос някое от момчетата можеше да си изпати жестоко. По-възрастните Тъмни, естествено, нямаше да задават глупави въпроси. Но младите вещички — как да не се отнасяш снизходително към тях? А и всъщност в намеренията на Шереметиев нямаше никаква тайна.

— В Бориспол — както винаги лаконично отвърна той.

Не обясни кога ще се върне. За какво ли?

В лимузината първата работа на Лайк беше да посегне към бара. Шофьорът потегли без излишни въпроси — той чу думите на шефа и оттук, от климатизираната вътрешност на скъпата и все още непривична за киевчани кола. Дълга като дирижабъл и красива като млада косатка.

Вече пред Бориспол шофьорът уточни:

— На аерогарата ли, Александър Георгич?

— Да, за московския.

Лайк винаги беше кратък до талантливост.

Привично заблуждавайки охраната на служебния вход и между другото изяснявайки си къде ще кацне самолетът от Москва, шофьорът, възрастен и много късно иницииран чичко на име Платон Смерека, откара колата до нужното място. При това той старателно съблюдаваше правилата за шофиране по пистата. Шкембестия „Боинг“ вече рулираше за кацане.

Лайк наблюдаваше пистата без да изпуска от ръката си чашата с вермута. „Боинг“-ът кацна и бавно запълзя към стоянката, където се суетяха механици с шлангове и прочее аеромеханика.

Най-накрая стълбата се приближи и люкът се отвори, пропускайки първите пътници. Едва сега Лайк отвори вратата и излезе от лимузината.

Хората не виждаха нито шефа на Дневния Патрул, нито „Ролс-ройса“, нито шофьора. Леко, почти незабележимо заклинание — и вместо колата и Различните, обикновените хора виждаха само празно място — сивите плочи на пистата и трептящия над тях горещ въздух.

Онзи, когото посрещаше Лайк, излезе от самолета един от първите. Малко над средния ръст, слаб, с хлътнали бузи, в тъмен костюм, сива риза и черни обувки с квадратни носове, лъснати така, че в тях се отразяваше белоснежната стена на самолета. Той не носеше нито чанта, нито куфарче — нищо. Празни ръце. А и нямаше багаж, както се установи впоследствие. Никакъв.

Слабият човек в тъмен костюм бавно слезе по стълбата и веднага се отдели от останалите пътници, които в индийска нишка се точеха от самолета към модерния летищен автобус, каквито отскоро се появиха в Борисполската аерогара. Никой не му обърна внимание, макар че мина покрай стюардесата и едва не се сблъска с един работник до предното шаси.

Шефът на киевския Дневен Патрул мълчаливо чакаше до отворената врата на лимузината.