Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

Не разбра. Просто се усмихна. Да, определено беше дивачка. Странно, че момчетата не са я засекли. Впрочем, сигурно беше пристигнала скоро. А момчетата от сутринта се въргалят по плажа и смучат бира след снощния запой. Кой те е инициирал, хлапе? И защо тайно?

— Извинявай, май съм заела твоето място? Тук ли седиш обикновено?

Арик си помисли, че за последен път е спирал при стъпалата на колонадата преди три седмици, когато показваше на Шведа новия си пистолет. Но, разбира се, не си струваше да произнася това на глас.

— Понякога седя. Гледам морето… и останалото. Казвам се Арик. Живея е-ето там, след моста и веднага наляво.

— Страхотно! Аз съм Тамара.

— Искаш ли да ти покажа Одеса?

— Искам, разбира се!

От предпазливостта на девойката не остана и следа, макар че Арик не полагаше никакви специални усилия за това. Като Различна Тамара беше приблизително на трето ниво, затова Арик можеше да я омае както си поиска. Но не му се използваше нищо от магическия арсенал, а и нямаше нужда от това.

Арик стана, помогна на Тамара да слезе по стълбите и я поведе към булеварда.

А къде другаде?

Шефът на киевския Дневен Патрул Александър Шереметиев по удивителен начин съчетаваше привързаността си към разкоша и равнодушието към неудобствата. Малко хора знаеха, че той от дълги години живее в малък двустаен апартамент до площада на Победата. Апартамент, в който под посивелия от времето таван висяха гроздове прашна паяжина, в който можеше да преминеш от стая в стая само по тесни пътечки — останалото пространство беше затрупано с книги и вещи, по-голямата част от които всеки здравомислещ човек имаше пълното право да нарече „вехтории“. Но на стопанина хич не му дремеше за мнението на хипотетичните посетители. Дори и заради това, че не обичаше промените. Дори и заради това, че повечето от лицата по старите портрети, окачени по всички стени, му бяха лично познати в миналото. Дори и заради това, че тези вехтории, когато още не бяха вехтории, са ползвани навремето от неговите предци и родственици. По-голямата част от които вече бяха умрели.

Освен това Шереметиев го посещаваха ограничен кръг хора. Най-вече — Различни. А и той не живееше в дома си — просто обичаше да минава оттам. Понякога нощуваше. Понякога си вареше кафе или чай. Готвеше много рядко. Ако на шефа на киевските Тъмни му се приискаше обикновена храна, той се отправяше към някой ресторант, като с равна вероятност можеше да избере шикарния „Конкорд“ на площад „Лев Толстой“ или доста скромната „Виктория“ срещу универсалния магазин „Украйна“.

Шереметиев по-често избираше „Виктория“. Защото се намираше на пет минути лениво — бе никакви глупави портали — ходене от дома му. През площада на Победата и през участъка с новите блокове.

Не, разбира се, когато имиджът го изискаше, имаше и размах, и стил, и онова, което Шереметиев свикна да нарича „пунтаж“. Но все пак не обичаше да посещава места, където се навъртаха новите „стопани на живота“. Затова пък във „Виктория“ вермутът му го сервираха в старинен бокал от венецианско стъкло — винаги в един и същ. Бирата — в германска халба с капак (ако е светла) или в оригинална „нотингамски елгвард“ 3 3 Нотингамски елгвард — букв. „шерифът на Нотингам“. Може би тук авторът има предвид алюзия към прочутия персонаж от историята за Робин Худ. В случая обаче явно става дума за „нотингамска пинта“ — специална керамична (нерядко и метална) чаша от 3/4 литра за тъмна бира. — Бел. NomaD. (ако е тъмна). Кафето — в глинено турско филджанче, изографисано още по времето на султаните, и непременно с потъмняла от времето сребърна лъжичка с полуизтрит надпис на непознат език. Сервизът за хранене на обяд се различаваше от този за вечерно-нощната трапеза. Първият беше от осемнайсет части, втория — от петнайсет. Във „Виктория“ също така се предлагаха любимите цигари на Шереметиев; всъщност половината от доставките осигуряваше именно той, след като веднъж поговори насаме с управителката. Логично е, че „Виктория“ постепенно се превърна в неофициалния клуб на киевските Тъмни. Патрулните прекарваха повече време тук, отколкото в офиса, разположен на „Банкова“ 10, в прочутата къща с химерите. Там по задължение скучаеха само дежурните и младоците, които още не се бяха наситили на патрулна романтика.

Така се получило, че Тъмните Различни в Киев вече дълги години живееха тихо и спокойно. Дори със Светлите някак успяваха да се споразумеят по мирен път. Не без дребните рутинни заяждания и обяснения, разбира се, но нали затова са Патрули — да се занимават с рутина. Малко от патрулните, дори най-старите и опитните, можеха да се похвалят, че някога са съзирали истински Инквизитор. Древният град умееше да помирява дори заклетите врагове. Не напразно сред Различните в Украйна кестеновото листо, символ на Киев, едновременно стана и знак за прекратяване на военните действия и призив към преговори — само трябваше да се изпрати листото до противниковата страна.