Адам Кенеди - Принципът на доминото

Почаках пет дни, без да излизам от стаята. След втория ден престанах да пия. След третия — не можех да ям. Не се бръснех, не се къпех, не сменях дрехите си.

Чаках. Нищо друго. Седях на един стол до прозореца, гледах как светлината се променя и се ослушвах за телефона. Прекарвах и нощта на стола, покрит с одеяло, борейки се със съня, страхувайки се, че ако заспя, може да не чуя позвъняването.

Не се и съмнявах, че щяха да ми се обадят. Това трябваше да стане. Това беше следващата логическа стъпка. Повтарях си го по стотина пъти на ден. И го вярвах.

Но всяка логика постепенно изтъняваше и отслабваше, думите започваха да губят значението си, като мелодия, повтаряща се непрекъснато. Към петия ден спрях да се ослушвам и за телефона.

Накрая отидох до една телефонна кабина в преддверието и се обадих в Чикаго. Навъртях директно дома на Апългейт в Оук парк. Обади се жена.

— Мисис Апългейт ли е? Розмари? — не можах да позная гласа си. Звучеше сухо, тънко и пресилено.

— Не, мисис Апългейт не е тук. Кой се обажда?

— Аз съм приятел на семейството и се обаждам отдалече, от Калифорния. Трябва да говоря с него.

— Съжалявам. Докторът е извън града, също и жена му. Аз съм тук с децата.

— Къде е той?

— Казвате, че сте му личен приятел?

— Да. Важно е.

— Ами… съжалявам много, но те са в Шотландия.

— Хубаво. Ще му се обадя там. Къде са отседнали?

— Там е работата, че не знам. Ако бяхте позвънили вчера, щях да мога да ви кажа. Престояха няколко дни в Единбург.

— Къде? В кой хотел?

— Точно това ви обяснявам. Заминали са оттам тази сутрин. Ще пътуват през Шотландия и Англия. Не очаквам да ми се обадят пет или шест дни…

Оставих слушалката и дълго гледах телефона. После се прибрах в стаята да си взема сакото, слязох отново с асансьора и излязох на улицата, като държах едно листче в ръката си. На него беше адресът на полицията.

Минаваше полунощ, уличното движение беше замряло и почти не се срещаха хора по тротоарите. Вървях, залитайки като лунатик. Думите, които бях намислил да кажа, тръгваха и спираха и се объркваха в главата ми:

„Казвам се Рой Тъкър. Избягах от затвора в Индиана миналия месец. Трябва да ми помогнете да намеря жена си.“

Като стигнах до полицейския участък, го подминах и свих към първия бар, който ми се изпречи. Обърнах една чаша и отидох до тоалетната да си измия лицето и ръцете и да пригладя косата си с вода. Сега бях готов.

Но когато излязох от бара, прекосих улицата към една закусвалня и изпих чаша черно кафе. После хапнах поничка и изпих още едно кафе. Седях на тезгяха и гледах келнерката, слушах музиката, попивайки я изцяло, като се опитвах да не мисля за Хобарт.

Мотаех се и пиех кафе и се мъчех да измисля някакъв друг вариант. Но други начини нямаше и аз го знаех. Така че в края на краищата станах, платих сметката, излязох и се упътих към полицията.

Надолу по шосето някаква кола се отдели от бордюра и тръгна към мен. Спрях по средата, да я пусна да мине, но тъкмо преди да ме достигне, тя забави. Докато отминаваше бавно, видях Телма да поглежда към мен от задната седалка.

Затичах се и се опитах да хвана дръжката на вратата, но колата ускори, зави рязко и ме събори на средата на платното. Когато се изправих, колата се движеше бавно напред на стотина метра пред мен.

Затичах след нея, като се промъквах през тъмните места на улицата. И тъкмо я бях достигнал, когато тя отново засили малко на съвсем късо разстояние от мен, но така, че да не мога да я докосна. През задното стъкло можах да видя другите хора в колата, но не разпознах никого.

Те си играеха на гоненица с мен, карайки ме да тичам, забавяйки достатъчно, за да ги достигна, после ускорявайки и така отново и отново. Гърдите ми горяха, устата ми беше пресъхнала и чувствах как потта се стича по гърба ми. Но можах да зърна главата на Телма през задния прозорец и продължих да тичам, треперещ и залитащ, стремейки се да ги уловя, напрягайки ръцете си към вратата на колата, зъбите ми скърцаха, а дъхът ми дереше гърлото.

Накрая вече не можех да тичам. Залитнах и паднах, после се изправих на треперещите си крака и останах там, гледайки как колата отминава напред. След малко те спряха и ме изчакаха да отида при тях. После колата сви в пресечката, по посока на паркинга.

Последвах ги, полуходейки, полутътрейки се. Като стигнах до паркинга, Тейг вече ме чакаше при бордюра. Бях прекалено задъхан, за да говоря. Стояхме там, осветени от уличната лампа, и се гледахме. После той се обърна и тръгна през паркинга към колата, а аз след него. Зад нас се движеше друга кола. Почувствах лъчите на фаровете върху себе си и чух вратата да се отваря и затваря, но не погледнах назад.