Адам Кенеди - Принципът на доминото

Тогава Брукшайър се раздвижи зад мен и се опита да задържи ръцете ми, но аз го блъснах с глава в лицето и го запратих към колата. Той падна върху задната седалка, а аз треснах вратата на краката му, които стърчаха навън.

Щом се обърнах, шофьорът ми налетя с един гаечен ключ, а Пайн гледаше да не се изцапа. Хвърлих се върху него и се стоварихме пред входа на къщата, после го грабнах за китката, завъртях го около себе си и заблъсках ръката му в една купчина камъни. Успях да го ударя три пъти, преди шофьорът да издебне удобна позиция зад мен и да ме прасне с гаечния ключ.

Имах чувството, че се разпадам на парченца, после, сякаш в забавен кадър, усетих как бавно паднах на коленете си, след това се пречупих в кръста, леко се наклоних надясно, паднах по рамо, по гръб, а някъде в далечината дочувах, че всички крещят, а Пайн реве и хленчи за осакатената си ръка. После всичко се замъгли и стана меко, черно и тихо.

Когато се събудих, навън все още беше тъмно. Лежах напряко на широкото легло в спалнята на горния етаж, а една нощна лампичка осветяваше стола в ъгъла. Там седеше Хелън Гадис.

Щом отворих очите си и седнах, тя открехна вратата и каза:

— Събуди се.

Чувствах се отпочинал и с прояснено съзнание. Вратът ми ме болеше някъде отзад, но главата не. Като се изправих, ми се стори, че мускулите и сухожилията ми не реагират правилно на мозъчните команди, а с някакво забавяне, между импулса и действието. Това беше едно ново усещане за ритъм, имах чувството, че стоя и се наблюдавам отстрани как се движа и разучавам отново стари действия, като че бяха забравени.

Седнах бавно на леглото, а през това време Тейг, Пайн и Ризър влязоха и затвориха вратата след себе си. Застанаха в долния край на леглото и ме загледаха. Всеки от тях каза по няколко думи, като че бяха репетирали. Тейг заговори пръв:

— Може да се почувствате неестествено и дезориентирано за няколко минути. Но това ще премине. Не сте натъпкан с упойващи вещества. Способен сте да действате по нормален начин. Поне физически. Само сме забавили моторната ви дейност. Някои от агресивните ви инстинкти са временно притъпени. Разбирате ли какво ви говоря?

— Да.

— Ще бъдете мирен и сговорчив през следващите няколко часа. Иначе съвсем нормален. Чувствате се добре, нали?

— Да.

Тогава Тейг погледна към Ризър и той каза:

— Тръгваме оттука в четири часа сутринта, тоест след тридесет минути. Ние с Тейг ще пътуваме с вас в колата и един от нас ще бъде с вас през цялото време, докато се върнем обратно в тази къща. Това няма да стане по-късно от седем и половина.

Ризър погледна към Пайн. Лявата му ръка беше бинтовала и висеше на черна превръзка. Лицето му беше бледо, а очите зачервени и гневни. Но той се владееше напълно.

— Сигурно разбрахте вече, че това е по-особена работа. Нямате друг избор, освен да направите онова, което се очаква от вас. Разбирате ли го?

— Да.

— Ако се опитате да се отклоните или да саботирате работата, която имаме да свършим тази сутрин, жена ви ще бъде убита за броени секунди. Хората, които са с нея, имат ясни инструкции. Много е важно да го разберете. Нали?

— Да — отвърнах. И аз го разбирах. Схващах всичко. И приемах всичко. Чувствах се като детска играчка, очакваща да бъде поставена на пода, напълно навита и насочена в някаква произволна посока.

— Разбирам — повторих.

Когато ме оперираха в полевата болница близо до Ки Нхон, ми даваха натриев пентатол за обезболяване. Тогава ми казаха да броя от десет до едно. Успях да стигна до седем. След това вече нямах усещания. Нямаше замъгляване. Нямаше потъване. Просто всичко изчезна. Но идването в съзнание беше съвсем друга работа. Слаби проблясъци на светлина, движещи се цветни петна, вълни от розов пушек, жълти приливи — идващи и отдръпващи се, глуха тишина без музика или вой на вятър. Горещо и топло усещане за плуване. Липсваше всякакво напрежение. Просто едно безразлично и дезориентирано съществувание и съзнанието за това, чувството, че усещанията ми са остри и напълно нормални, че всичко е наред и никакво допълнително регулиране не е необходимо, нито възможно.

Разликата сега беше в мускулите. Чувствах се силен, в пълно равновесие и в прекрасна форма като атлет. Нямаше никакво плуване. Бях като спортист, стъпил здраво на земята, спринтиращ между тебеширените линии, прескачащ препятствията по маркирания с бяло коридор, приемащ маршрута без никакви въпроси.