Адам Кенеди - Принципът на доминото

Като преодоляхме склона, започнахме да се спускаме под остър ъгъл към къщата. Вратата пред мен се отвори и студеният планински въздух ме удари в лицето. През следващите няколко минути ми се стори, че едва преброих до десет.

Намирахме се на височина хиляда стъпки и се спускахме бързо, когато го видях да тръгва по пътеката към басейна. Вдигнах пушката и го хванах на мерника, очаквайки го да порасне, докато се приближаваше — слаб, рошав мъж с бяла коса и бели мустаци — вървящ надолу по алеята в халат на сини и бели райета, отлична цел.

Той чу мотора и погледна нагоре към нас, махна ни с едната ръка и продължи да се движи спокойно, привикнал на кацане и отлитане на вертолети. Или може би големият червен кръст отстрани на корпуса го отпусна. Каквито и да бяха причините, той не се чувстваше заплашен. Продължаваше да си ходи право към басейна.

Беше изминал повече от две трети от алеята, когато ние се спуснахме и закръжихме на около двеста стъпки. Когато той погледна нагоре и ме видя, можах да забележа как изражението му се променя. Той видя пушката и изведнъж всичко му стана ясно. Обърна се и се втурна назад по пътеката, а аз се целех в средата на гърба му.

Тогава изведнъж той направи нещо умно. Единственото, което беше възможно в случая. Инстинктът му подсказа, че гърбът му беше чудесна мишена, ако се движи направо по пътеката към къщата. Той се гмурна в тревата, претърколи се веднъж и отново стана, полусвит, бягащ на криволици — обратно към плувния басейн.

Дочух Ризър да ми крещи от пилотската кабина и усетих корпуса да се олюлява и нагласява, тъй като пилотът задържа в устойчиво положение заради мене. Пушката си стоеше стабилна и притисната до рамото ми, насочена към синьобялата цел, докато той бягаше на зигзаг към басейна, опитвайки се да се хвърли във водата и да се скрие под нея.

Когато достигна ръба на площадката за гмуркане, гърбът му дойде в центъра на мерника ми и аз изстрелях три куршума.

Докато падаше във водата, той беше вече мъртъв, с обърнато надолу лице и халат, разперен като криле, а тъмночервеното петно около него се разпространяваше бързо.

Тогава чух кучетата да лаят, видях половин дузина от тях да тичат към басейна от всички посоки, а трима мъже да се втурват надолу по пътеката откъм къщата. В този момент пилотът се наклони над лостовете и ние завихме наляво, и се заиздигахме бързо.

Точно преди да изгубя хората от поглед, видях, че единият от тях носеше пушка. Докато вратата пред мен се затваряше, първият куршум се вряза в корпуса. После още два.

— Боже господи! — извика Ризър на пилота. — Извади този шибан вертолет от обсега!

Пилотът рязко издигна вертолета над хребета, дърпайки го назад и напред, за да го направи трудно досегаема цел. Още два куршума изсвистяха през кабината, но разстоянието сега беше на наша страна. Бяхме точно над планинското било и го пресичахме, когато последният изстрел изтрещя отдолу и улучи крака на пилота. Той разкъса артерията от вътрешната страна на бедрото му и кръвта започна да блика от дупката.

Тогава вертолетът се наклони под нас и в неравен и криволичещ полет се заспуска към стената от дървета по планинския хребет.

Измъкнах се от седалката си и минах напред, като издърпвах колана от панталоните си, докато вървях. Коленичих до пилота и го превързах силно над раната, като стягах, колкото можех. Очите му започваха да се засенчват, но той все още беше в съзнание. Като погледна крака си и видя, че кръвта е спряла, малко дойде на себе си.

Ризър си сложи слушалките и защрака копчетата на радиостанцията. После се наклони над пилота.

— Можеш ли да ни свалиш долу?

— Ще направя всичко възможно, но не мога да гарантирам къде.

— Положението още не е съвсем отчайващо, нали?

— Не, ако успея да се справя. — Пилотът дишаше тежко. Говореше с огромни усилия.

— Добре. Дръж се. Виждаш ли ей там ивицата на пътя? Ще можеш ли?

— Ще се опитам, по дяволите.

Пилотът разтърси глава, за да дойде на себе си, и зави остро надясно, към пътя. Аз стисках превръзката около крака му, а Ризър говореше по микрофона: „Ние сме в беда. Пилотът е улучен от куршум. Можете ли да ни видите? Добре. Няма да успеем да минем сечището. Ще станем на палачинки долу. По дяволите, елате по-скоро тука и ни измъкнете.“

Той млъкна, за да чуе отговора, после каза: „Забравете това. Никой не идва насам. Вратите на двора са задръстени от навалица, а пътните барикади няма да пристигнат поне още десет минути.“