Адам Кенеди - Принципът на доминото

Беше точно четири сутринта, когато излязохме от къщата и се качихме в колата. Брукшайър караше, Тейг седеше край него, а Ризър беше с мен на задната седалка, като пушеше и тихо си подсвиркваше през зъби. Като се включихме в уличното движение, Тейг си сложи чифт слушалки и започна да настройва радиостанцията, която беше край него на предната седалка.

Улиците бяха тъмни и тихи. Брукшайър шофираше внимателно, докато свихме по магистралата. Той мина в лентата за бързо движение, където имаше съвсем малко коли, и продължи на изток, после на север, после пак на изток.

Ризър седеше и гледаше през прозореца, без да каже нищо. От време на време Тейг измърморваше нещо в микрофона, прикрепен към слушалките му, и никакви други звуци не се чуваха в колата. Само ревът на мотора, свиренето на гумите по настилката и случайният грохот от камионите, с които се разминавахме в насрещните ленти. Опрях глава назад на седалката си, затворих очи и изключих всичко.

Вече минаваше пет, когато излязохме от магистралата и свихме на изток по едно двупосочно шосе с много завои, отправяйки се към района на гористите планини. От двете страни на пътя имаше дървета, не се виждаха учреждения, нито бензиностанции, само случайни къщи, полускрити в гората.

Накрая Ризър погледна часовника си и каза:

— Време е. Къде е отклонението?

— След около половин миля — отвърна Брукшайър.

— Всичко е наред — рече Тейг. — Всеки от нас е точно там, където се предполага да бъде.

— Магистралата изолирана ли е? — попита Ризър.

— Идеално изчистена, пет мили напред и пет след нас. Няма никакво движение.

Тогава свихме надясно, пътувахме миля и нещо през гората по каменисто шосе, завихме наляво и се заизкачвахме все по-високо през дърветата по добре утъпкан коларски път. Когато спряхме на едно обрасло с трева сечище, беше вече шест без двайсет, почваше да се развиделява и един боядисан в бяло хеликоптер с червен кръст от всяка страна ни очакваше със загрят двигател и пилот в пълна готовност.

Докато излизахме всички от колата, Тейг предаваше по радиостанцията. Ризър се наклони и му каза нещо, после се обърна и се насочи към вертолета.

— Хайде — извика ми той, — да се качваме.

Докато вървяхме, Ризър ми говореше:

— Този вертолет не е като онзи, с който летяхме преди пет дни. Този е по-малък и по-бърз. Но вратите се отварят по същия начин. Що се отнася до тебе, нищо не се е променило. Щом стъпиш на борда, затегни си колана и си фиксирай стола на удобна позиция. Ще бъдем над целта точно в шест часа. Ще сме се издигнали пет минути преди това. Така че няма никакво време за зяпане наоколо.

Ризър си сложи слушалките веднага щом влезе във вертолета. Той се настани отпред при пилота, а аз заех мястото отзад, до вратата.

В шест без девет перките на вертолета се завъртяха и Ризър дойде при мен и ми подаде пушката.

— Проверявана е петдесетина пъти. Всичко, което ти трябва да направиш, е да я насочиш. Щом веднъж застанем над покрива, вратата от твоята страна ще се отвори и ние ще се спуснем рязко. Ще се опитаме така да го изчислим, че той да е на средата на пътеката към басейна. Знаем, че ще е там. Той е там като часовников механизъм всяка сутрин. Но може и да ни изиграе лош номер. Може да бъде във водата. Където и да е, трябва да го улучиш. Не пропускай.

Ризър се върна обратно на седалката си и сложи наушниците. Виждах го как си говори с пилота, но не разбирах какво си казваха от шума на моторите. Изведнъж гласът на Ризър се усили и той изкрещя нещо на пилота и вдигна ръка в посоката, където бяхме оставили Тейг и се бяхме издигнали.

Седях там, загрят и отпуснат, с пушка на колене и поглед, вперен в часовника. Някаква чувствена памет в мускулите и нервите ми говореше, че отново е Виетнам. Припомнях си залитането в мрака на ранната сутрин, изгълтването на чашата кафе, за да се събудиш, качването във военния кораб, лазенето и прескачането на храсти по твърд терен с пушка в ръка, трескавото напрежение да видиш целта, програмата да убиеш всичко, което се движи.

Сега не беше същото, разбира се. Макар и напрегнат до крайна степен и натъпкан с наркотици, знаех това. Но едно нещо го правеше да изглежда много подобно. И тогава, и сега нямах избор.

Издигнахме се бързо, завихме и се понесохме напред към върха на високото планинско било и гората. Като достигнахме до най-високите дървета и излязохме от мрака на каньона, за първи път видях слънцето да се подава от изток. И долу под нас — бялата къща в заграденото с каменна стена сечище, и яркосиния квадрат на плувния басейн малко по-надолу от къщата.