Адам Кенеди - Принципът на доминото

Той продължи да говори и да пуши по целия път надолу. Гледах през прозореца и оставях късчетата от отделните картини да изпъкват и да избледняват в съзнанието ми. Точно както при тези малки книжки, чиито страници при бързото прелистване оставят у теб впечатлението, че картинките са в движение. Пред очите ми се изнизваха всякакви образи и места, блъскаха се и се застъпваха без никакъв модел или съгласуване.

Там бяха Западна Вирджиния и Виетнам; интериорът на няколко затвора; Япония, Оук парк и Чикаго; хотел „Дорсит“ и зоологическата градина в Линкълн парк; лодки по вълните, плажове и палми, и големи тежки къщи като кубчета бял кейк. Продължавах да гледам отблизо къщата сред планината, където кръжахме двадесет безкрайни секунди. Гледката постепенно се отдалечаваше, но неизвестно защо сякаш ме бодваше, дразнеше ме леко по особен начин, идваше ясно напред, избледняваше бавно, после пак се втурваше напред, искаше да бъде разпозната и идентифицирана като нещо извън тази анонимна и богата къща в непознатата гора.

Внезапно всичко се навърза. Докато се спускахме надолу, сякаш че амонячни пари освежиха главата ми и изведнъж познах къщата. И се сетих кой живееше в нея.

След като кацнахме, ние с Ризър тръгнахме от площадката за приземяване към паркинга. Там ни очакваше Пайн.

— Как мина?

— Беше отлично допреди няколко минути — рече Ризър. — Гладко като коприна. Но сега вече не знам.

— Какво значи това?

— Той казва, че няма да го направи.

— Какво?

— Питай него — сви рамене Ризър.

Пайн се обърна към мен, като се опитваше да се сдържа. Но вратът му започна да почервенява.

— И какво казва той?

— Няма да го направя.

— По дяволите, как няма да го направите! Ние сме пред дулото на пушката и няма накъде да отстъпваме. Вие сте част от този план и той ще бъде приведен в действие.

— Само че не чрез мене.

— Сега изслушайте ме…

— Не, вие ме изслушайте. За какъв плиткоумен кучи син ме мислите? Да не смятате, че не съм се досетил какво готвите? Наистина бях в затвора, но не бях погребан. И в пандиза пристигаха вестници. Не помня за какво предполагах, че се спазарявате с мен, но, по дяволите, не допусках, че е за такава лудост. Мислите ли, че след такова деяние нещата ще заглъхнат? Надявате се, че ще успеете да сметете всичко под килима?

— Това не е ваш проблем…

— Ами да, дявол да го вземе, не е.

— Всяка възможност е проучена. Планът е издържан. Няма хлабави краища.

— Глупости. Всичките му краища са хлабави. Той е динамит, който ще избухне в лицата ви.

— Ти да не си мислеше, че ще е нещо лесно? — попита Ризър. — Не сме те извадили от затвора, за да окосиш нечия ливада.

— Не казвам, че е лесен. Имам предвид това, че е луд. Това е, като да се затичаш след Форт Нокс с отварачка за консерви. И въпросът не е в това дали можете да го направите. Въпросът е какво ще стане с вас след това. Светът не е много голям. Няма достатъчно места, където да се скриете.

— Казвах ви, че имаме два плана — рече Ризър. — Този днешният е вторият.

— Каква е разликата? — попитах. — В края и на двата той ще е мъртъв, нали?

Пайн стоеше безмълвно и ме гледаше. Накрая каза:

— Мислите ли, че ще ви оставим да се измъкнете така?

— Да ви го обясня така. Ако имах избора дали да си пусна куршум в главата, или да скоча от десетия етаж, бих предпочел скачането. Да разчиташ на шанса е лошо нещо, но все пак е по-добре, отколкото да нямаш никакъв шанс.

Пайн стоеше на слънце в центъра на паркинга и ме гледаше. Накрая се усмихна:

— Вие сте прав. Да се разчита само на шанса е лошо нещо.

Той погледна към изхода, където току-що спря зеленият понтиак.

— Ето вашия шофьор. Тя ще ви върне в Санта Моника.

Пайн се обърна и тръгна към триетажното здание в дъното на паркинга. Ризър вървеше на няколко крачки след него.

Колата ме закара до търговската част на Санта Моника, откъдето си тръгнах пеша към хотела. Бях гладен. Качих се горе да видя дали Телма иска да слезе долу за един късен обед. В стаята нямаше никого. Отидох до рецепцията и попитах служителя дали е обърнал внимание в колко часа е излязла жена ми.

— Не, сър. Не съм забелязал. — Той погледна в кутията си. — Другия ключ го няма. Може би не е идвала до рецепцията, когато е излязла.

Качих се с асансьора и отворих вратата. Стаята беше подредена, леглата оправени, в банята имаше чисти кърпи. Хвърлих бърз поглед наоколо да видя дали е оставила бележка, но не намерих нищо.