Адам Кенеди - Принципът на доминото

— Действай! — извика ми Ризър. — Долу има десет кутии. Ако ги улучиш всичките с двайсет изстрела, ще бъда щастлив.

Уцелих ги с дванадесет, които предизвикаха десет бързи експлозии от червена боя от полупълните кутии.

— Десет с дванадесет изстрела за шестнайсет секунди! — възкликна Ризър. — Печелиш купата. — После се обърна към пилота: — Да тръгваме.

Хеликоптерът сви наляво, направи широк кръг и се наклони към сушата. Върнах пушката на Ризър и той си я прибра в чантата. Все още чувствах приклада на бузата си, тежината на цевта в ръката си, твърдите ръбове на спусъка срещу пръста си.

Това беше стар мой инстинкт, старо усещане. Въздушната пушка, когато бях петгодишен, 22-калибровата, когато бях на шест, дните в гората с баща ми, прекарани в лов на катерици, нощите, в които на фенер ловяхме опосуми.

По онова време пушката значеше много повече откогато и да било. Тя беше част от живота, от къщата, от семейството. Тя снабдяваше с храна и държеше скитниците на разстояние, в нея бяха правото и силата, когато се наложеше — и законът. Чувството за това значеше нещо. Тежестта й, подрусването на рамото, мирисът на изгорял барут, потрепването при изстрела — усещания, по-стари от самото ти тяло. Това беше някакъв вид самоличност, много реална, и аз я чувствах силно през онзи следобед над океана на Калифорния.

— Познаваш ли крайбрежието отпред? — попита Ризър.

— Не.

— Някога беше страхотно. Но вече замря. Говори се, че след няколко години ще има само един голям град от Сан Диего до Сан Франциско. И вече е на път да стане. — Той отново отиде при пилота и като се върна, каза: — Летим на север, през последната част на Лос Анжелос. Целта ни е националният парк, югозападно от Мечешкия каньон. — Ризър отново погледна часовника си.

Загледах се през прозореца, като преминавахме близо до брега. Водата беше бледозелена край плажовете. Можах да видя площада, белите стени на къщите, червените керемидени покриви, дългите редици от палми и яркосините правоъгълници на плувните басейни, заобиколени с трева.

— Изглежда доста добре от тази височина — рече Ризър. — Но долу е нещо друго. Сбирщина от уморени хора с изхабени идеи, които ядат авокадо и издишват един другиму в лицата си изгорелия дим на озлоблението.

Той гледаше през прозореца напълно съсредоточен, докато летяхме на север над заплетения лабиринт на града.

— Пасадена — каза накрая. После: — Ето оттук започва националният парк.

Сега под нас се виждаха планински зъбери, покрити с дървета. След около десет минути Ризър извика на пилота:

— Окей, Лени. Приближи се.

— Точно над него съм — отвърна пилотът.

Забавихме движението напред и се установихме на постоянен бавен летеж. Вратата отново се отвори.

— Намести си седалката — нареди Ризър. Фиксирах я с лице напред, под прав ъгъл на корпуса на вертолета.

— Точно така трябва да бъде — каза Ризър. — Ще се спуснем на височина от около двеста стъпки, ще покръжим двайсет секунди и после изчезваме обратно. Това е времето, с което ще разполагаш.

Мястото представляваше един ограден с каменна стена двор, разположен сред сечището на планинския връх, с дървета наоколо и постлани с камъни пътечки, извиващи към покрита с керемиди къща, с червени рози, изпъкващи на фона на зелените морави, плувен басейн и сенчест тенискорт.

— Точно тук, Лени. Закови го! — извика Ризър на пилота.

— Готово.

Моторът заглъхна и ние закръжихме над къщата, полускрита сред дърветата.

— Тук ще бъде нашата позиция, а мишената — върху онази пътека, дето води към басейна. Ще знаем кога ще дойде той и ще бъдем тук. Както ти казах, имаш двайсет секунди. Тъй както стреляш, това е повече от необходимото време.

Седях и гледах всичко това като кинозрител, настанен на стабилно и удобно място, без някой да му пречи на гледката.

— Добре ли е? — попита Ризър. Аз кимнах, а той извика на пилота: — Хайде да си отиваме.

Понесохме се право нагоре и поехме курс на югозапад, издигайки се около хиляда стъпки и повече. Моторът равномерно бръмчеше, а през прозорчето се виждаше как облаците прехвърчаха назад. Ризър си запали цигара и се облегна на стола си.

— Жена ми си беше наумила, че на всяка цена трябва да се пенсионираме в Ла Хоя. Тя прекара там няколко години, докато аз бях в Корея, и смяташе, че там е най-хубавото място, докато… нали знаете. Нямаше търпение да ме довлече там и започна да търси къща. Прекарахме три нощи в един мотел, половината от който бе почивна станция, а другата половина — публичен дом, с дискотека, която гърмеше по целия хълм на петдесет ярда зад нас. Така че аз й казах: „Скъпа, ако трябва да избирам между това място и някой участък с петгодишен срок за частно ползване във Филипините, не бих се колебал. Ще съм се качил на самолета за Манила още преди да са изстинали моторите.“