Марша Кенъм - Кръв от рози

— Ако го обичам? — прекъсна го възбудено Катрин. — Колко пъти съм се питала дали наистина го обичам! И дали изобщо го познавам! Прекарах с него само пет седмици, като през половината от времето кроях планове как да го предам. През останалото време… — Тя разтърси глава. — В страха си си въобразявах, че съм влюбена в хунския вожд Атила, който ме спаси от Малкълм Кембъл!

— Не говориш сериозно, Кити.

— Така ли? Може би си прав, може би вече не съм сигурна в нищо… Понякога се питам дали нямаше да бъда по-щастлива, ако се бях омъжила за Хамилтън Гарнър. Все пак щях да знам къде е мъжът ми и какво прави. Цял свят говори за геройствата му, сигурно вече е станал майор. Сега щях да съм съпруга на прославен офицер и да се грея на блясъка му. Вместо това живея ден и нощ в страх и съмнения. Ами ако Алекс е ранен? Ами ако е убит? Дали понякога мисли за мен? Означавам ли нещо за него — поне една десета от онова, което той означава за мен…

— А какво означава той за теб? — попита с усмивка Дамиен.

Тя го изгледа намръщено.

— Не слагай в устата ми думи, които не съм казала, Дамиен Ашброк! Исках да кажа нещо съвсем друго.

— Така ли? Е, значи съм се излъгал. Вероятно не трябваше да му казвам, че искаш да го видиш…

Катрин замръзна на мястото си. Най-после разбра защо Дамиен я бе последвал в гората, вместо да поговори с нея в къщата, защо изглеждаше толкова уморен и загрижен.

— Ти си видял Алекс? Случило ли се е нещо? Да не е ранен?

— Не… искам да кажа, да… Видях го, но не е ранен… във всеки случай не тежко…

Изведнъж ушите на Катрин забучаха толкова силно, че тя престана да разбира думите на Дамиен, макар да виждаше движението на устните му. Тя се олюля и той побърза да я хване. Настани я върху близкия пън и отвори трите горни копчета на блузата й.

— Ранен… — прошепна с болка тя. — Алекс е бил ранен?

— Ще ти покаже няколко нови белега, но иначе е добре. Честна дума, Кити.

— Къде го видя?

— Преди няколко дни най-неочаквано се появи в лондонската ми кантора. Възложи ми безброй поръчения и след няколко часа възседна дяволския си жребец и си замина, като че посещението му на Пикадили Скуеър беше най-естественото нещо на света!

— Алекс е бил в Лондон? Дошъл е при теб?

— Аз съм негов адвокат и управлявам имуществото му.

Това логично обяснение изобщо не задоволи Катрин. За да стигне в Лондон, Алекс е трябвало да мине през Дерби. Защо не се бе отбил при нея?

— Работата беше толкова важна, че не биваше да губи нито минута — отговори Дамиен на неизречения въпрос в очите й. — Въпреки това…

— Ще мине ли оттук по обратния път?

— Точно това беше намерението му, но аз го разубедих.

— Какво?

— Забрави ли, че татко е поканил милицията да лагерува в нашето имение? — попита саркастично Дамиен. Веднага щом чу, че бунтовниците се придвижват на юг, лорд Алфред се яви лично в главната квартира на полковник Хейлфард и поиска въоръжена защита на родовото имение. — Даже някой скитащ циганин не би могъл да се приближи до Розууд Хол, без да отговори на дузина въпроси. Аз самият бях спрян поне четири пъти през последната миля.

— Сигурно има някое уединено местенце, където да се срещна с Алекс.

— Навсякъде гъмжи от войници. Следват те на всяка крачка и без съмнение и сега ни следят иззад някое дърво. В края на гората един крайно нелюбезен лейтенант ме изстиска като лимон, докато успях да го убедя, че съм ти брат. Бог да ни е на помощ, ако не излезем от гората под ръка, пеейки хвалебствени химни за краля!

— Нима татко се е осмелил да нареди да ме следят? — извика възмутено Катрин.

— Прави го само за да те защити — отговори невъзмутимо Дамиен. — Въпреки това е досадно, признавам.

— Дяволски досадно! — Тя скочи от дървото и размаха юмрук. — Това трябва веднага да престане!

— На твое място не бих казал нито дума. Защото старата Катрин Ашброк, която всички познавахме и обичахме, без съмнение щеше да иска за всяка разходка в градината лична гвардия от поне две дузини драгуни. Внезапната смяна в настроението само би събудила излишни съмнения.

Катрин се отпусна тежко на ледения пън.

— Наистина ли съм била толкова глупава?

— Ти беше просто млада и неопитна и си въобразяваше, че си влюбена в Гарнър само защото беше напет офицер.

— Много правилно наблюдение, братко! Защо по-рано не ми обърна внимание върху непоносимото ми поведение?

Дамиен вдигна рамене.

— Бях сигурен, че няма да трае дълго, и се оказах прав. Всеки път, когато произнасяш името на мъжа си, очите ти заблестяват предателски и…