Марша Кенъм - Кръв от рози

— Велики боже! — Слисаният Дамиен притисна плачещата млада дама до гърдите си. — Какво ти става? Знам, че от заминаването ми за Лондон минаха почти два месеца, но…

Когато тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице, той разбра причината за вълнението й. В първия момент го беше сметнала за друг, за човека, по когото копнееше много по-силно, отколкото за брат си.

— По дяволите, Кити, съжалявам! Трябваше да те чакам вкъщи, но като те видях да излизаш на езда, просто те последвах. Исках да те видя насаме, а и нямах никакво желание да отговарям на безкрайните въпроси на милите ни родители.

Катрин подсмръкна, извади кърпичката му от джоба на сакото, защото, както винаги, беше забравила своята, и избърса лицето си. Едва сега забеляза колко зле изглеждаше брат й. Лицето му имаше нездрав сивкав цвят, мътните очи бяха дълбоко хлътнали в орбитите, а торбичките под тях бяха направо черни. Сигурно не само дългата езда от Лондон до Дерби беше виновна за това.

— Божичко! — изохка уплашено тя. — Да не би да се е случило нещо с Хариет? Болна ли е? Да не е загубила детето?

— О, не, не — побърза да я успокои Дамиен. — Хариет се чувства отлично. Вече добре се е закръглила, но това я прави само по-щастлива.

Катрин пое дълбоко въздух, за да си върне самообладанието.

— Защо тогава се промъкваш като крадец през гората?

— Първият ти поздрав ми хареса повече, сестричке! Откога е престъпление да се завърнеш в лоното на милото си семейство?

— Дамиен Ашброк, през последните месеци ти се интересуваше единствено от лоното на възлюбената си Хариет! — контрира го Катрин и го изгледа обвинително. — Освен това би трябвало да ти е известно, че след последната ви караница татко не е особено добре настроен към теб. Не минава и ден, без да се разпростре надълго и нашироко върху осъдителната ти небрежност и навика ти да забравяш задълженията си!

— Значи още не може да преглътне, че се преместих да живея в Лондон? Странно, преди да се оженя, това не го притесняваше!

— Докато беше млад и буен ерген, за него беше по-добре скандалните ти афери да не се разчуват в нашия мирен Дерби. Но така или иначе ти си негов син и наследник, а скоро ще имаш и свой син и наследник. Татко е на мнение, че би могъл да откриеш адвокатска кантора и тук и в същото време да се грижиш за Розууд Хол, както преди теб са правили дванадесет поколения Ашброкови.

Дамиен въздъхна тежко.

— Виж, Кити, нямам никакво намерение да пренебрегна задълженията си на наследник — нали още от най-ранно детство ми внушаваха каква отговорност нося. Но в момента се чувствам отговорен главно за жена си и нероденото ни дете. Освен това не виждам защо трябва да изоставя процъфтяващата си кантора в големия град, за да се оттегля на село.

— Браво! — засмя се Катрин. — Много добре се изрази, скъпи ми братко. Пък и е много лесно да се кажат такива думи сред тишината и усамотението на гората.

— Казах почти същите думи в лицето на баща ни!

— Знам, знам… Имаш късмет, че той не е толкова умен като малката ти сестричка, която отдавна е проумяла, че всичко това са само претексти. Ако не ми довериш истинските си мотиви, ще ти издера красивите очи, да знаеш!

Дамиен избухна в тих смях.

— Явно напразно съм се тревожил за душевното ти състояние. Простиха ли ти всичко или просто избягваш да пресичаш пътя на баща ни?

Сега беше ред на Катрин да издаде дълбока въздишка.

— Откакто ти му разказа колко богат е отсъстващият мистър Монтгомъри, той се хвали навсякъде със зет си, а аз слушам с учудване и изпитвам любопитство къде ли е този великолепен тип, за който говори баща ми!

— По-добре така, отколкото постоянно да го ругае. Когато иска, татко може да бъде много коварен.

— Коварен е мек израз за човек, принудил единствената си дъщеря да се омъжи за човек, когото изобщо не познаваше! Само да посмее да каже и една осъдителна дума за поведението ми!

— А дала ли си му повод да го стори?

— Не се бой, братко, не съм тръгнала по стъпките на милата ни майка, макар че наистина не ми липсваха възможности.

— Не съм си и помислил, че би могла да се поддадеш на изкушението. Нали си имаш Алекс.

— Имам ли го? — Тя се огледа на всички страни със святкащи от гняв очи. — Виждаш ли го някъде?

— Кити…

— Не ме наричай непрекъснато Кити, като че съм малко дете! Не съм виждала Алекс повече от три месеца, не съм чула нито една дума за него.

— През тези три месеца той е имал достатъчно работа и ако го обичаш…