Амбър Кей - Джена

Но тя бе обещала на Луиджи и нейната чест нямаше да й позволи да пристъпи клетвата си, колкото и да бе изкушена да го стори.

Точно тогава Джейсън изсумтя и се намести на седлото, прекъсвайки мислите й. Упреквайки се за егоизма си, тя осъзна, че дори не бе попитала Джейсън за раната му. Толкова неща се бяха случили тази сутрин, че неговата рана и нейната мускулна треска от прекалено дългото яздене бяха останали на заден план.

— Джейсън. — Тя го настигна. — Искам да видя раната ти.

Той я погледна за миг и отново впери очи в пътя.

— Когато спрем да починем.

Преди да успее да протестира, той пришпори животното и на нея не й оставаше друго, освен да го последва. Малко след това той премина в тръс-ход, който разтърсва тялото с всеки удар на копитото на коня по земята. Знаеше, че Джейсън сигурно се чувства още по-зле, но той не издаваше звук.

Спряха, когато слънцето бе високо в небето. Джейсън й подаде сиренето и хляба и започнаха да се хранят бързо и в мълчание. Джена облиза и последната троха от пръстите си, наслаждавайки се на сухия хляб, после отиде до седлото и взе торбата с лекарствата.

Джейсън подхвърли през рамо:

— Не още. Чака ни много път. Искам да сме в Брюксел, преди да е свършила седмицата.

Тя потисна протеста си. При други обстоятелства би му казала, че подобна езда ще съсипе конете, но един поглед към решително стиснатата му челюст бе достатъчен да я възпре. Щеше да е безсмислено. Той би пришпорвал животните до смърт, ако се наложи.

Джейсън се взря в Джена, докато тя възсядаше впрегатния кон. Препускането за нея бе също толкова трудно, колкото и за него.

Когато мракът най-после се спусна, не се виждаше никакъв подслон. Бяха отминали села и единични ферми и сега се намираха в безлюдна местност, в която нямаше дори дърво, където да се скрият.

Прокарвайки раздразнено пръсти през косата си, Джейсън се взираше в хоризонта. Не му оставаше друго, освен да се отклони от пътя и да се надява, че ще намери нещо. Най-накрая спряха в една падинка в иначе равния терен, която не се виждаше от пътя.

Джейсън даде на конете няколко шепи овес и ги спъна тъй, че да могат да хрупат от тревата наблизо.

След като се нахраниха, Джена реши, че този път няма да приеме възраженията му. Щеше да се погрижи за раната.

Джейсън седна на земята, използвайки седлата, за да подпре долната част на гърба си, докато Джена отвиваше превръзката. В оскъдната светлина от слабия огън, който бе разрешил Джейсън, Джена успя да види, че краищата на бинта са покафенели от мръсотия и изпотяване. Раната обаче беше суха; краищата й имаха здрав розов цвят.

Джена въздъхна облекчено.

— Раната се оправя. След ден-два ще започне да те сърби.

Джейсън се засмя тихо.

— Да. Познавам това състояние.

— Хубаво щеше да е, ако можех да сменя превръзката ти с нова, но… — въздъхна тя.

Той спря заетите й с бинта ръце и вдигна дланта й към устните си.

— Ти направи повече от необходимото. Ако не беше ти, сигурно нямаше да съм жив.

Гърдите й се свиха при мисълта за подобна възможност. Болката, която изпита, представяйки си, че може да го загуби, измести насладата от целувката му. Тя го погледна втренчено в очите, забелязвайки припламващите от желание златисти точици, ала и още нещо. Той държеше на нея и не се стараеше да го скрие. Сърцето й преля от любов.

Любов, която тя му бе разкрила, докато лежаха в сеното тази сутрин. Дали и той я обичаше колкото тя него? Това бе нещо, което не можеше да разбере от погледа му.

Джена затвори плътно очи. За него щеше да е по-добре да не я обича. Това би му донесло само страдание. Ако я обичаше, можеше да поиска да се ожени за нея, а тя не би могла да му стане съпруга. Беше се врекла на Ричи и никакво желание, привързаност или любов, колкото и голяма да е, не бе в състояние да промени този факт.

Не, по-добре щеше да е, ако любовта й към него остане несподелена.

Джена изпъшка, болеше я всеки мускул от тялото. Какво й ставаше? Защо възглавницата й бе толкова твърда и неудобна? Един от конете изпръхтя и я върна към действителността.

Тя и Джейсън бягаха един господ знае от кого и това бе втората нощ, през която спяха на пътя, ако изтощението, каращо я да губи съзнание, можеше да се нарече сън. Дори не си спомняше как се е пъхнала под купчината чулове и пелерини, предпазващи от студа. Нея и Джейсън…

Но къде беше той?

Надигайки се рязко, тя си наложи да вдигне натежалите като олово клепачи. Трябваше да е някъде наблизо. Никога не би я изоставил.