Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Отговорът беше — малцина. Фич нямаше предвид широката публика. Имаше предвид Управлението.

Почеса се и се замисли дали не трябва да си боядиса брадата. Не го бе правил от завършването на колежа и тя беше започнала да побелява като косите на слепоочията му. Това не му харесваше. Дори му беше противно (въпреки че трябваше да си признае — не толкова, колкото започналото му в последно време да наедрява шкембе). Може би трябваше да се запише в някакъв спортен клуб. Може би…

Може би трябваше да се съсредоточи върху това, което се налагаше да върши в момента. Можеше да смъкне двадесетина килограма, разбира се, но шифрограмата пак щеше да си остане тук. Трябваше да направи нещо с нея.

Като например… да я прати в архива. Просто да я вдигне от бюрото си и да я прошнурова. Не изглеждаше, че този, Канг ли беше, е част от върхушката. Не беше член на Народното събрание или дори приближен. Фактически освен ако резидентурата им в Сеул не бе объркала всичко, този Канг дори не беше и член на Корейската трудова партия. Всичко на всичко някакъв фелдшер, при това провинциален.

Таси-ко. Къде, по дяволите беше това?

Фич се завъртя на стола си и погледна голямата карта, закачена на стената зад гърба му. Това беше военнотопографска карта на Северна Корея с подреден по азбучен ред списък на градовете и селата. До всяко наименование имаше посочени координати на географската ширина и дължина в градуси, минути и секунди.

Картата започваше от ДМЗ — дебела зелена линия от изток на запад, която следваше 38-ия паралел. На север от тази линия малки червени карфички отбелязваха местоположението на пехотните и артилерийски поделения на КНДР. Морските бази и летищата бяха отбелязани със сини и бели кабарчета.

Таси-ко беше в сектор К–7, Това означаваше Втори корпус, в подножието на Диамантените планини, около 110 километра на север от ДМЗ. В средата на нищото. Освен ако…

Нещо се бе случило там. А може и да не се беше случило. Източникът в Пхенян не бе чул за никакъв „инцидент“, както не бе чул и Фич. Но това все още не означаваше нищо. Северна Корея беше загадъчно място. Там ставаха много неща, за които не се съобщаваше нито в страната, нито извън нея. Единственото сигурно нещо бе, че този Канг беше рискувал живота си, за да дезертира. Въпреки че беше възможно и гладът да го е принудил да го направи. Защо пък ще трябва да лъже? Защо трябва да си измисля някакъв „инцидент“, когато всичко, което трябва да каже, е: „Гладен съм“?

Може би нещо се бе случило. Но какво? Шифрограмата не предлагаше дори и намек. Фич знаеше защо — Сеул не бе попитал, защото Сеул бе мързелив.

Смяташе се за елитен пост, но всъщност през половината време резидентурата вземаше това, което им даваха корейците, преписваше го и го пращаше в Ленгли. Дори не го обработваха! Не задаваха въпроси. Само го препращаха и отиваха до най-близкия бардак.

Фич измърмори недоволно, обърна се към бюрото си, придърпа клавиатурата и написа:

КАКЪВ „ИНЦИДЕНТ“?

След това натисна бутона за шифриране, изчака компютърът да изплюе готовия резултат и после го изпрати до Сеул от големия червен факс, който бе поставен като бюст върху пиедестал до прозореца.

Разшифрованият отговор бе на бюрото му на следващата сутрин. Според МОТАУН (както обичаше да се нарича „Сеул“), Канг твърдял, че Таси-ко е напълно разрушено преди около десет дни. Това, казал той, станало след като върху него бил хвърлен експлозив от въздуха. Няколко часа преди това селото било обкръжено от войници. Нямало други оцелели освен Канг. Селото било изравнено със земята от булдозери.

ИЗТОЧНИКЪТ ТВЪРДИ, ЧЕ ТАСИ-КО Е ЦЕНТЪР НА ЕПИДЕМИЯ ПРЕДИЗВИКАНА ОТ (НЕИДЕНТИФИЦИРАНА) ИСПАНКА. ТВЪРДИ ЧЕ ДЕЙСТВИЯТА НА КНДР СА РЕЗУЛТАТ ОТ ИНСПЕКЦИЯ НА ВИСОКОПОСТАВЕН ЛЕКАР ОТ ПХЕНЯНСКИЯ ИНСТИТУТ ЗА ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ.

„Каква испанка? — помисли си Фич. — В Северна Корея няма никакви испанки. Или ако има, те са толкова бройки, колкото в Източен Тимор оркестрите с банджо. Във всеки случай как са разбрали какво е предизвикало епидемията?“

Съобщението приключваше с кратък пасаж, в който МОТАУН подчертаваше, че няма начин да потвърди информацията, която, отново напомняха, произлиза от източник, който не може да бъде смятан за сигурен.

Те, разбира се, бяха прави и Фич трябваше да признае, че този Канг май наистина е луд. Все пак… Нищо не пречеше да завърти няколко телефона. Защото човек никога не знае. Просто никога нищо не се знае.