Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

— И как Канг би могъл да знае мотивите на армията да направи това? Те ли са му казали? — попита Васерман.

— Не — отвърна Иное малко обидено. — Права сте. Това е само негово предположение. Но той казва, че са умирали един на всеки трима или четирима болни, преди да дойде докторът от Пхенян. Веднага след това, седмица или малко повече, селцето е било унищожено.

— И той смята, че е било „обгорено“?

Иное кимна.

— Като рана.

— А ако не са се опитвали да контролират болестта? — попита Васерман. — Ако просто са се опитали да я прикрият?

— Защо ще им трябва да я прикриват? — попита Фич.

— Защото икономиката им е в разруха, заводите са затворени, хората гладуват, нищо не работи — отговори Васерман. — Последното нещо, което им трябва, е допълнителна лоша слава.

— И вие мислите, че биха убили сто души по тази причина?

Васерман си помисли и след миг отвърна.

— Абсолютно.

— А докторът? — попита Каралекис. — Онзи от Пхенян? Какво казва той за епидемията?

— Той е казал… — Фич погледна Васерман и като видя скептичното й изражение, се поправи. — Извинете ме. Не знаем точно какво е казал докторът. Но според Канг докторът е хвърлил вината за всичко това върху… Испанската дама. Или госпожа — както предпочитате.

Васерман се изкикоти и Фич изскърца със зъби.

— Вижте! Казвам ви това, което е казал този човек!

Настана тишина. Вуурис избърса носа си, а Каралекис се изкашля, но никой не каза нищо. Най-сетне Иное се обади:

— Всъщност не е.

Фич изглеждаше едновременно и объркан, и раздразнен.

— Какво не е?

— Не е казал точно това. — Иное почука с пръст листата пред себе си. — Не е казал „Испанката“. Казал е „Испанската дама“. Казал е, че според доктора за всичко е виновна Испанската дама.

— В такъв случай, без мен — каза Фич.

Иное направи отчаян жест, сякаш за да покаже, че само се е опитал да помогне, когато внезапно забеляза, че Каралекис се е вторачил в него, и попита:

— Какво има?

— Какво точно казахте?

Иное се смути.

— Имате предвид превода?

Каралекис кимна.

— Да, това са подробности, но… според Канг докторът е казал… — той пак погледна страницата, — докторът е хвърлил цялата вина върху Испанската дама.

— Испанската дама — повтори Каралекис.

— Да, точно така пише.

— Не Испанката?

Иное поклати глава.

— Не.

Каралекис дълго гледа преводача в очите. След това преглътна и се обърна към Фич:

— Най-добре е да се обадите в Атланта.

— В Атланта? Къде в Атланта?

— В Центъра за контрол върху заразните болести — каза Каралекис. — Ако вашият човек е прав, това нещо може да убие повече хора, отколкото са избити през Втората световна война.

През следващите седмици работната група Таси-ко получи свой код (БЛАЙНДСАЙД) и бе „попълнена“ с още двама членове. Първият беше доктор Ървинг Епщайн, специалист по грипа в Националният здравен институт (НЗИ). Вторият беше Нийл Глисън, агент на ФБР, чиято задача бе да поддържа връзките с ЦРУ.

За Фич назначението на Глисън бе толкова приятно, колкото и това на Епщайн, но не можеше да направи нищо по въпроса. Работата на Глисън бе да сътрудничи на Управлението по въпроси, отнасящи се до химическите и биологическите оръжия. Това беше (поне на теория) допълнение на задачата на ФБР да пази страната от вътрешния тероризъм. Всъщност (поне според Фич) включването на Глисън бе още един пример за непрестанните усилия на ФБР да увеличи влиянието си след края на Студената война.

Не че Глисън бе особено заинтересуван от малката групичка на Фич. Той имаше по-големи риби за ловуване, защото летеше два пъти месечно между Вашингтон и Аман, където се срещаше с американските наблюдатели, включени в екипа инспектори на ООН за съседен Ирак. Това естествено го поставяше в състояние на постоянен стрес от вечното пътуване и непрекъснатата смяна на часовите пояси, което той се опитваше да прикрива под маска на безразличие и тъмни очила.

За агента на ФБР работната група Таси-ко бе само странична задача — една от десетината групи, към които бе „прикрепен“, когато не бе на път за едно или друго място.

— Мислете си за мен просто като за муха на стената — каза той на Фич. — Няма да бръмна. — И през повечето време наистина не го правеше.

Епщайн беше съвсем различен. Нисък, дебел, бъбрив човек на шестдесетина години, той изглеждаше като убеден последовател на Рузвелт, с папийонка, тиранти и раиран костюм. Възбуден от факта, че е част от „тайния свят“ (макар и отпуснат само „на заем“), той с голямо удоволствие обясняваше общите нюанси на грипа и особено Испанския грип.